:)

Ще разбереш, че ме е имало едва когато
осъмнеш в поглед, който не е моя.
Едва когато спреш пред тишината
на стръмните, объркани завои.
Когато чуеш как ме няма. Никъде.
Ни в дланите, ни в устните...ни в нищо.
Не ме търси тогава. Не разпитвай.
Не помниш ли...направи ме излишна.
Кога съм си отишла ли? По-късно.
Останах малко повечко. Да те погледам.
А после просто...времето се скъса.
И аз разбрах, че вече нямам време.
Къде съм ли? Не искай да узнаеш...
Тъй както не поиска да остана.
Ще разбереш, че си ме имал чак накрая.
Когато осъзнаеш, че ме няма.

Ще си поискам обич.

(И щастие. За теб.)

Различно е... Пътувам сам-сама.
Плашилото отдавна се отказа.
Лъвът - и той. Отказа се от страх.
Не срещнах тенекиени дървари.
Навярно са разбрали - без сърце
във тенекиените им гърди ще бъде леко.
Вървя самичка. В маково поле.
Изгубих пътя с жълтите павета.
Не знам дали наистина убих
онази лоша вещица от Изток.
Пораснала съм малко. И боли.
И всичко ми се струва по-различно.
Уж пак отивам в Изумрудения град,
макар да знам, че Оз не е вълшебник.
Навярно още вярвам в чудеса...
Или пък просто е последната надежда...

Over the rainbow glee cast version
This MP3 was found at Dilandau MP3

Причината да ме няма

Понякога усещам, че ме няма...
Така ме няма, че дори дъждът
не пада върху мен, а подминава.
И аз сама във себе си валя.
Не знам къде съм. Сигурно до тебе.
(Така бих искала да съм до теб...)
А този дъжд разресва с остър гребен
косите на соленото небе.
Изгубила съм се...
(Ако съм с теб, пази ме.
Пази ме, моля те! Самичка не успях...
Навярно съм дошла да си те взема
обратно във вълшебния си свят.)
Вали. Аз виждам дъждовете.
Не виждам само себе си в дъжда.
Дали защото някак си сърцето ми
е станало прозрачно от тъга...
Или защото облаците горе
от мен самата знаят по-добре
че между всички непознати земни хора
аз съществувам само да съм с теб.

Да си разкажа приказка

Тя отива да спи. Тя трепти от умора.

Този ден беше пълен със хиляди "не!".

Натоварен до празно от хора и хора

и препълнен до горе с посивяло небе.

А нощта се разсипва прозрачно с мъглата.

Жълти призрачни лампи светят навън.

Тя съблича от себе си бавно тъгата

и гримира очите си с ягодов сън.

А леглото е тихо. С нацъфтели лалета.

С много място за нейния Той.

Тя се сгушва до него (поне във сърцето си).

И сънува любов. Сънува любов.

Ангелът, който ме пази

на Данка

Така го чувствам - много уморен.
Без капка сила да ми бъде Ангел.
Навярно му е писнало от мен.
До лудост. И до отчаяние.
Навярно му се иска да си тръгне,
но няма как ... това му е съдба.
Крилете му са тъжни и помръкнали
и даже не опитват да летят.
Не знае със какво ме е заслужил.
И аз не знам защо ме е избрал.
Знам само, че е много, много тъжен.
Най-тъжният от всички на света.
И мисля, не той трябва да ме пази.
Как би опазил мен от мен..?
---
Прегръщам го и го тихичко погалвам
изгубилите блясъка криле...

Та-дааааа!

Съвсем изненадващо възкръсналия ми от нищото блог се оказа с красивичка награда :)

За нея съм благодарна на Cattt, която създава изключително красиви неща!
С получаването на наградата обаче идва ред на речта :) Която аз няма да изнеса, понеже се смущавам пред публика. Седем неща, които не знаете за мен? Има стотици, които аз не знам за себе си и непрекъснато се изненадвам :р
И 15 блога, които трябва аз на свой ред на наградя. Честно казано, тези, които са в списъка ми със вълшебници по случайност са точно 15. Освен това съвсем нямам време да обиколя блог-пространството, което е добило размери на средноголяма галактика, тъй че не мисля, че ще бъда справедлива в награждаването. Със сигурност има много прекрасни блогове на много прекрасни хора, които заслужават награда, а аз даже не подозирам, че ги има. За това - мили хора, не се сърдете, че няма да раздавам награди, аз ви обичам всички и сигурно бих се възхитила на нещата, които живеят във вашите блогове, но просто...:)

Съвсем безотговорно...или просто по традиция

"Dear Snow White,
You were supposed to learn from my mistake!
Sincerely, Eve "
***
The moral of "Snow White" is "Never eat apples".
Lemony Snicket


Пак е ябълка.
Все това ми подава
този мой живот. Неуморно!
А не става от тях лимонада.
Само ябълки... Няма лимони.
Аз какво да ги правя...Не зная.
Имам цяла кошница вече.
За една те гонят от Рая
във Земята Ужасно Далече.
А пък аз съм събрала дузина...
При това - до една омагьосани.
Отровени, червените половини
надничат от ръба на кошницата.
Ще я отхапя тази. Без това
не вярвам в Рая, който съществува.
Отровата е тиха и добра.
И нежна като влюбена целувка.
Прощавай, Ева. Ти ще разбереш...
Снежанка също би разбрала.
Поуките са само за мъже.
А ние просто продължаваме...

Не гледай към небето

Пътувам с някакво хвърчило над света.
И не защото си мечтая за летежи...
Защото ти ми липсваш. И тъжа.
И боцкат в мен хиляда таралежа,
а вече свърших всичките сълзи
и няма как дори да си поплача.
Ти знаеш ли, как можеш да болиш...
Не знаеш...нищичко не знаеш...
И за това политам. За това.
Да мога отвисоко да те видя.
Да те погледам за последно.
И сама
да разбера, че трябва да си ида.

Други реалности

Той е тъжно момче.
Аз такъв го измислих,
за да може да бъде със мен.
Почвах хиляди приказки.
Ни една не дописах.
Търсех него във други мъже.
Припознавах очите му.
И гласа му. И дланите.
Припознавах дори любовта.
Но накрая разбирах
(основно по раните)
че е друг. Не е той. Аз греша.
Може би за това
си отиваха всички.
Или аз ги отпращах. Не знам.
Чаках него. И него обичах.
И избирах да бъда сама.
Той е тъжно момче.
И е моя измислица.
Аз не знам съществува ли някъде.
Може би само в моите
недовършени приказки.
И рисува цветя по тъгата ми.

Пожелай ми дъжд

Понякога мълча със часове,
с надеждата и ти да стихнеш в мене.
Измислям си Луна вместо сърце
и ѝ измислям лунни затъмнения.
Но тя изгрява пак, и пак, и пак
и свети в тъмното ми...и те търси.
А цялата съм непрогледен мрак,
изтичащ в тъмносини бързеи.
Задрасквам те с индигови черти.
Не искам да те помня. Но не мога...
В сърцето ми-Луна блести
запалена от теб светулка-огън.

Давам те на ветровете...

Тези стихове, които са за теб,
са написани с най-нежното мастило.
Изплакват тихо всичките си редове.
Тетрадката мълчи. Съвсем безсилно.
По страниците ѝ блести тъга.
Като солта по камъните край морето.
И всяка капчица е самота.
И мъничко горчи в сърцето ми.
Затварям те между зелените корици.
И спирам да те помня. От сега.
А утре ще направя много птици
с изписани хартиени крила...

Най-дългото очакване

Той е море. Идва и си отива.
И краде песъчинки от мен.
Аз съм жива за него.
За него съм жива.
Нищо, че никога няма да спре.
Нищо, че точно когато му вярвам,
той се обръща и тръгва.
Нищо, че плача от всяка раздяла.
И да зарасна е трудно.
Той е море. Идва и си отива.
Аз съм някакъв бряг. Изоставен.
Чакам Прилива с главно П.
Най-дългият прилив.
В който просто ще се удавя.

Където няма никой...

Пораснах на небето. Без да знам,
че то се стига трудно от земята.
Че мястото на тъжните цветя
не е при облаците и при вятъра.
Животът тича някъде под мен,
а аз се будя тихо. И заспивам.
И тайничко мечтая някой ден
един хвърчащ човек да ме достигне.
Да види Слънцето през моите очи.
Да пожелае всичките ми тайни.
Да ме прегърне и да помълчим.
И просто да поиска да остане.

Подари ми тази тишина...

Сбогувай се със мен. Защото аз
разбрах, че ми е време да си тръгна.
Сбогувай се наум. Мълчи на глас.
Не искам думите ти. С тях е трудно.
Не си ме спомняй. Никога. Недей.
Била съм някоя, която те обича.
А днес съм нищо. Нищичко. Въобще
и диря няма от това момиче.
Боли ли те? Не казвай, че боли.
И двамата разбираме, че лъжеш.
След всичко, по-добре да замълчим.
Да бъде тихо. Вместо тъжно.
04.03.2011

Дом

Завръщането в себе си боли.
Прилича ти, че падаш от високо.
А всички парашутени мечти
са се разпръснали във сто посоки.
Отдавна нямаш никакви криле.
Под теб земята бързо приближава.
Не искаш и не знаеш как да спреш.
Завръщаш се, защото трябва.
Не се разплаквай. Чувството за страх
ще се разпръсне някъде в безкрая.
Здравей, предишно мое аз.
Надявам се да ме познаеш...

Благодаря

и се извинявам на всички, които се почувстваха тъжни заради мен.
Понякога съм егоист.
Има моменти, в които животът решава да ти докаже, че може да е гаден. Тогава ти или му се противопоставяш, или се предаваш. Разбира се, по-лесно беше да се предам и аз го направих :)
Не се чувствах добре тук. Истината е, че не се чувствах добре никъде. Не бях аз. Не бях себе си. Мислех си, че е заради това място. Оказа се, че всъщност е точно обратното. Само тук съм наистина себе си. Опитах се да бъда нещо друго. Еми...не можах. В първия ден след като изтрих блога се почувствах лека и свободна. А след това с всеки изминал ден се чувствах все по-далеч и по-далеч от себе си. Избягах, защото бях се намразила. Това, обаче, не ми помогна да се заобичам. Накара ме да се чувствам по-зле. Искам си се. Искам си се обратно. Искам пак да мога да се усмихвам. Искам отново да правя хората около мен щастливи. И тези, които са далеч, но по някакъв начин се докосват до мен. Искам да благодаря на всички, които останаха на покривите, дори когато нямаше покриви. И да се извиня на всички онези, на които съм отнела нещо. Благодаря на Марк /днес благодаря и за "Бихте ли оставили живота на мира?" :) и искам да кажа, че този пост в голяма степен ме накара да се покатеря обратно на покрива/, благодаря на C.O. защото е пич, благодаря на всички онези, на чиито мейли не отговорих, или отговорих и им се накарах. На последните искрено се извинявам. А най-много се извинявам на Фрейя. Момиче, три пъти ме разплака, а аз не знаех какво да ти кажа...
Когато човек не се харесва и иска да се промени, първо трябва да разбере кой е. Това явно включва и изгубването на себе си в себе си. Не знам... Сега Венци може би ще ме сръба по неговия неповторим начин и аз искам да му благодаря за всичко.
Благодаря на всички, които останаха до мен дори когато бях лоша и ме обичаха дори когато не ставам за обичане. Благодаря за подкрепата и за всичко...
Извинявам се, че звуча несвързано, искам да кажа хиляда неща, а думите ми се губят и не стигат и всичко, което напира да излезе, сигурно би прозвучало като фдсхфсйрнбмакопдйдм... за това ще го спестя :)
И понеже искам да обичам... обичам ви. Всички.
едит: Докато съм писала това, съм получила два мейла. От хора, на които стихчетата ми са им липсвали или просто им харесват. И реших, че това е знак. Че не правя грешка, завръщайки се тук.
Единият мейл носеше това

Искам да благодаря на авторката му. Благодаря, Анабел!
И сега спирам да пиша, защото думите ми наистина не стигат.