Заради дъжда...

По стъпките на пролетния дъжд,
дойдох единствено,за да се влюбя в теб.
Измислях си,че можеш да ме стоплиш,
и кръстих те Синът на Феб.
Заравях ветровете във очите си
и се топях във ледените ти ръце.
За сляпата любов бях чувала.
Ала не вярвах,че се случва с мен.
Сега дъждинките ми са безброй кристалчета.
Ледът не топли.Знаех от преди.
А исках просто някой да ме сгрее...

Виновен бе дъжда, нали?

Защото...

Защото люлката ми са люляли ветрове,
вълните, непокорните са ми орисници,
проходила съм покрай тези брегове
под волните криле на птици-скитници,
защото фарът на пристанището ми е брат,
а корабите-светли, нощни замъци,
превръщам се в русалка в полунощ
под тлеещите златни ,лунни пламъци.
И в моя свят- искраща морска пяна,
сапунено балонче светлина,
събирам обичта си разпиляна
и се прераждам пак в жена.

В раковината

Във вените ми на магьосница
кръвта тече,по-пламнала от слънце.
Червена като истина.И топла.
И хукнала като разпенен бързей.
В очите ми, където са зениците,
се крият огънчета златни.
А ирисите ми преливат в лято
и чезнат в тъмна необятност.
В косите ми се ражда пролетта
и ветровете спират за почивка.
Понякога една Луна
ги сплита със лъчи-усмивки.
А във сърцето ми магьосническо има свят,
във който влизат само неколцина.
И там аз пазя любовта за Теб,
заключена във бяла раковина.

В огледалото

Утрото се буди, крехко като чувство,
и потропва с пръсти по спящите стъкла.
Отварям му да влезе.Излизам от съня си.
И сънена и топла прекрачвам във деня.
Замлъква огледалото,когато го поглеждам.
Превръща се отново във приказен портал,
през който, ако искам, мога да избягам
обратно във съня си- в света от син кристал.
Където съм забравила какво е да си тъжен.
Където Теб те има и не ми е пусто.
Където от ръцете ти ми става много нежно,
когато от очите ти прегърната се чувствам...

Още...

Понякога се връщаш в спомените ми
и плисва ме момчешкият ти смях.
Очите ти ме парват с огънчето,
в което май нацяло изгорях.
Гласът ти ме извиква с топъл тембър
и сякаш цялата Земя притихва.
Една сълза, забравена от тебе,
под миглите ми тъжно се усмихва.

Рисунка на прозореца (сутринта)

Зад прозореца греят петунии.
Като някаква малка дъга са.
Допирам чело до стъклото
и го изпотявам със дъха си.
После в това кръгче от пара
рисувам си слънце.С лъчи.
С усмивка, с носле и със вежди
над двете кръгли и учудени очи.
Зад него просветва Светът.
Един самолет се промушва.
Добро утро, небе! Аз съм тук-
едно перце във шепите ти сгушено.

ОЧАКВАНЕ

Превърнала съм се в едно очакване.
В летящ на горе водопад.
В сълза, притихнала под клепките.
Във жар.В мастило...и във хлад.
Измислила съм си, че ще те има.
И че ще бъдеш пролетният ми копнеж.
И топлият ми огън във камината,
смехът в очите ми, искряща свещ.
Усещам устните ти всяка вечер-
горящо-плахи...галещият дъх...
В косите ми заравяш нежността си
и правиш ме единствена в света.
Превърнала съм се в едно очакване.
На Теб. На Твоите очи.
На дланите ти. И на обичта ти.
И знам, че ще се сбъднеш някога...
Нали?

Не знаеш кода...

Приличам ти на йероглиф.
И се опитваш да ме разчетеш.
Самата аз не се разбирам,
та ти ли ще ме разбереш?

Написана съм закодирано
и никой няма ключ към кода.
Загадка? Не, не съм. Писмо съм.
Ала не ме чети, за Бога!

Какво ще търсиш скрито в редовете ми?
Послание за обич, може би?
Недей...инато е сърцето ми.
И влюбва се, когато си реши.

ДО ПРОЛЕТТА

Застудя. И се втурнаха птиците
да преследват горящия юг.
Скрили късчета дом във зениците
ще очакват да се върнат тук.
И морето, някак си неловко,
стъпва по ситния пясък.
Боси гларуси тракат със човки
и провлачват тъжния си крясък.
Слънцето отново си блести,
но я няма вчерашната еуфория
Есента във роклята си скри
нотите на лятната мелодия.
След това ще дойде зима белокоса,
ще премръзнат жълтите сълзи на есента.
Ще живея сигурно по памет
и ще чакам да целуна пролетта.
А пък ти...Ще дойдеш ли със нея?
Да посееш в моето сърце
стръкче обич. И да закопнея
за очите...и за твоите ръце...

Не те познавам...

През вечер идваш във съня ми.
Не те познавам.Ала искам да си Ти.
Безмълвен си. Не казваш нищо.
Защото всичко е във твоите очи.

Така ми липсваш...Страшно много!
Без тебе цялата ми нежност е излишна.
Ръцете ми пресъхват от безОбичност,
а между устните ми спят въздишки.

Не тръгвай! Остани в съня ми.
Скрий топлия си дъх в косите ми.
Обичай ме. Макар и нереален.
В сърцето ми си толкова истински!

ТАЗИ ВЕЧЕР

Протегни ръка.Помилвай облака.
Разроши звездите златокоси.
После поведи ме край брега.
Да походим полунощно-боси!

Нарисувай в пясъка цветя,
нищо, че вълните ще ги скрият.
Стъпките, оставящи следа,
ще напомнят,че били сме ние.

Чуй морето.Слей се във вълните.
Открадни си мъничко безбрежност.
Дай на тази вечер лунноока
чувството,че ще остане вечна.

НИКОЙ ДРУГ...

Мързеливо Слънцето се гуши
в синьо-сиво облачно легло.
Във градината, наместо сълзи,
листи рони старото дърво.
И рисува по зелените тревици
жълто-ален светъл пейзаж.
Потреперва от студеност есенна
даже сивият добър паваж.
Скоро ще разпукат кестените
своите бодливи сърчица.
А по плажа ще останат само гларуси.
И една предзимна тишина.
Ще сме само двама със морето.
Самотата губи... Двама сме!
Никой друг така не ме обича,
както есенното ми море!

НА БРЕГА НА ЕСЕНТА


Дъждовете вече са тихи.
Умориха се летните бури.
Няма мълнии, тътени няма.
Само кротки дъждовни чучури.
Застудя.Остаряло е лятото.
Стяга раница,пълна с мечти.
И с последното ято от щъркели
надалече от тук ще лети.
Ще угасне във пясъка Слънцето
и вълните от скръб ще сивеят.
Ала моите летни копнежи
във очите ми пак ще живеят.
Ще строя още пясъчни замъци,
и морето в рапани ще крия.
Цяла амфора пълна със обич
ще превърна в фонтан от магия.
Всеки сън ще е сбъднато лято.
Ще съм лъч.Слънчогледов отблясък.
И на пук на сребристата Зима
ще златея по мокрия пясък.

ПРОТОТИП НА БОГИНЯ

Нощта се процежда на капки
по голото рамо на плажа.
Звездите - проблясъци кратки.
Луната - във броня на стража.

Вълните обрамчват пенливо,
дантелено, моето тяло.
Отдадена. Малко свенлива.
От голост и хлад затрептяла.

Нощта и морето ме имат.
Превръщат ме в статуя синя.
Брегът е отчаян художник,
разлистващ морето - картина.

НЕ МЕ ТЪРСИ

Лапичките на дъжда препускат шепнешком
по клепачите на тъмните прозорци.
Разказват нещо с равен баритон
капчуковите лунни водостоци.
А ти сънуваш ли ме още във дъжда,
с букет от нарциси и син чадър?
Целуваш ли онези капчици вода,
които те превръщат в по-добър?
Надничаш ли все още в локвите,
да зърнеш там парче небе,поникнало в асфалта?
И да си спомниш как,когато беше с мен
рисувахме с звездите нощни лампи?
Не тръгвай да ме търсиш...някой ден.
Почакай, остани където си!
Навярно ще намеря път към теб.
Но първо трябва да простя...на себе си.

НЕДЕЙ

Ако тръгна по стъпките на Евридика,
дали ще се превърнеш във Орфей?
Или отчаяно,сърцето ми ще вика,
а твоето отсреща ще немей?
Ако сред тези пеперудени поляни
внезапно разбера,че съм сама,
дали за мене птица ще изпратиш,
за да повярвам пак във любовта?
Ако насън отново се завръщам
към онзи бряг,морето и...към теб...
недей, недей да се обръщаш.
Аз знам,че отговърът ти е "Не!"

Мини зад Слънцето и...

Нарисувай ми вятър
в открито море!
Нареди ми съзведие
от езерни капки!
Подари ми
среднощния бяг на коне,
дай ми пламък,
мъждукащ под ледена шапка.
Превърни се във песен,
долитаща с изгрева,
целуни ми очите
със лунни лъчи.
Изсънувай ме несънувана,
напиши ме неписана.
Дай ми цялата обич!
Пък дори да горчи.

СОНАТА ЗА ЦИГУЛКА

12.СОНАТА ЗА ЦИГУЛКА
Говори ми...

Сякаш музика носи гласът ти.

Някой свири Корели в нощта.

В бална зала превръщаш Земята,

осветена от древна Луна.


Облечи ме със рокля от изгреви,

поведи ме във бавния танц

и накарай звездите да падат

,натежали от пурпурен гланц.


Събуди във очите ми лятото,

потопи го в бароков разкош.

Дай ми пулса на твойта мелодия

в тази тиха,несбъдната нощ.



А SONATA FOR A VIOLIN

Well, talk to me
A sound of music your voice is to me
A piece of Korreli is playing, you see
And in a ballroom the Earth you can turn
Alit by the Moon with glitters that burn

Now put a dress made of sunrises on me
Take a lead in a slow dance, then toss
All the stars would collide and would show me
So much heavy with violet gloss

Make the summer awake in my eyes
Put a luxury style of baroque
Give the pulse of your melody twice
In the night with the non-working clock

НЕ МИ ОТИВА ТЪГАТА

Една оранжева кристална тишина
се сви на сянка под драцените.
Не я познавам.Самота
е главна героиня в сцената.

Не си мисли,че мога да съм тъжна.
Повярвай,даже да не ми личи.
На "Вие" сме с тъгата.Не,не лъжа.
Не ми отива на южняшките очи.

Не ми отива на усмихнатите устни,
не ми отива на косите разпилени.
Не мога да съм тъжна.И възкръсвам.
Оранжева.От тишина родена.

ПЪТ НЕВИДИМ

Tя и Yanbibiyan
Тази нощ, във която звездите,

до една имитират Венера,
тръгвам боса по тихия плаж,
път към себе си днес намеря.
Чадърите приличат на китайци
със островърхите си,жълти шапки.
По пясъка притичват пълнолуния-
отблясъци от някаква загадка.
Въздишат отегчените вълни-
за тях това е просто ежедневие-
Морето и Момичето сами-
разплитащи и болки, и съмнения.
А пътят, който търся, е смълчан.
Но има го-по дирите в небето,
от полета на птици очертан,
невидим за очите...
Единствен за сърцето!

Тази нощ, във която открих те
Че по Млечния път пак си бродила,
Тази нощ, когато спасихме
Всички звезди от безродие
И намерихме своя пътека
И открихме в галактика там
Че нещата са истински леки
Щом е космоса с обич облян
А метеоритите валяха
Засипваха пътеката със зарево
И милион комети изсвистяха
До южното (на Марс) полукълбо
Тогава пътя се събуди,
И като жив отново сред нощта
Прие сърцата ни туптящи лудо
Открили нова бляскава луна ....


Сънища - приказки

Caribiana & Yanbibiyan


Навярно сънищата ми са писани от Шарл Перо
и затова са пълни с чудеса загадъчни.
При пълнолуние понякога,по бобено стебло,
се качвам,за да търся Джак във замъка.
В къщурка с шоколадови стени и вафлен покрив
отвара пия против време за порастване.
Във огледалото превръщам се в Снежанка.
(Джуджетата надничат иззад храстите.)
Не се страхувам,че ще се изгубя в тъмнината-
маркирах пътя на разсъмване с трошици.
Червена Шапчица съм в на Вълка гората.
Понякога превръщам се във Райска птица.
Такъв ми е светът.По-истински от вашия.
Не искайте да ме накарате да свиквам
с това,че в полунощ, преди дори да свърши бала,
каляските превръщат се във тикви.



Не знам кой автор е на твоите сънища,
Не знам за сценариста им дори
Ала по твоите незнайни пътища
Вървят герои, и свистят стрели
Червена шапчица наднича зад дървото
Вълкът я дебне някак без охота
Джуджетата усърдно си работят
и слонове помахват със хоботи...
Но винаги към края на гората
По таз пътека малка, непозната
излиза Мечо Пух или пък Йори
във тебе вглеждат се, дори говорите
за приказната ледена градина
за принцът със каляска , дето мина
за малкото зрънце под 100 дюшека
за катеричката с опашка мека ...
Потъвам заедно със тебе
и спирам , и забравяйки за времето
поглъщам всяка стотна от живота
от езерото бистро и дълбоко,
не смея даже камъче да хвърля
за да не оцапам , и да не омърлям
кристалния пейзаж и красотата
с която пресъздаваш ти нещата...

ЗАЩОТО ДЪЖДЪТ...

ЗАЩОТО ДЪЖДЪТ НА МЕНЕ ПРИЛИЧА,
ЗАЩОТО НЕ ПЛАЧЕ,КОГАТО ОБИЧА,
ЗАЩОТО Е ЖАДЕН ЗА ЛЪЧ СВЕТЛИНА,
ЗАЩОТО БЕЗ НЕГО НЯМА ДЪГА,
ЗАЩОТО ВЪВ НОЩИТЕ ИДВА НЕКАНЕН,
ЗАЩОТО НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ЗАБРАВЕН,
ЗАЩОТО БЕЗ НЕГО ТИ СИ ПУСТИНЯ,
ЗАЩОТО НЕ ПРОСИ ТОЙ МИЛОСТИНЯ,
ЗАЩОТО Е ВЕЧЕН,МАКАР ДА ГО НЯМА,
ЗАЩОТО ДЪЖДЪТ НЕ ПОЗНАВА ИЗМАМА,
ЗАЩОТО ТУ Е ПОРОЕН,ТУ КРОТКО РЪМИ,
ЗАЩОТО В ДУШАТА ВАЛИ ЛИ,ВАЛИ...

ПРЕВРЪЩАМ СЕ В ДЪЖД ВЪВ НОЩИ БЕЗЛУННИ
И ИДВАМ В СЪНЯ ТИ (ДАНО ДА ГО СБЪДНА!),

ЗАЩОТО ВЪВ НЕГО СЪМ ТВОЙТО МОМИЧЕ.
ЗАЩОТО В СЪНЯ СИ ТИ ПАК МЕ ОБИЧАШ...

СЪНУВАМ

Съшивам с миглите си пълнолуния
и в акварелни сънища ги претворявам.
Морето се разплисква пред дома ми.
Под стряхата ми славеи запяват.
Нахална, дивата лоза се покатерва
по зидове с олющена мазилка.
Коминът, поприведен, се отърсва
от пушечната си чернилка.
Прозорците прозвънват. От носталгия.
По някаква далечна, бяла пролет.
Сънувам. А душата ми живее -
свободна птица, дива, в полет.

НАПРАВИ МЕ

Накарай ме да бъда източна
за твоите пресъхнали копнежи.
Да те изгрявам жълта,първоутринна,
и в дланите ти обич да отглеждам.

Накарай ме да бъда винолееща
за твоето сърце повкаменено.
Да ме отпиваш бяла, утолителна,
и да посееш обичта си в мене.

Накарай ме да бъда недокосната
след всичките пътеки на ръцете ти...
Извайвай ме кристална,жаркочувствена.
И дом вдигни за мен.В сърцето си.

В СРЕДАТА НА НОЩТА

Във полунощ морето ражда еднорози
със гриви-белопенести вълни.
Звездите яхват ги. И пясък бронзов
целува плахо лунните лъчи.

Във полунощ крайбрежните дървета
танцуват своя валс зелен.
Скалите се превръщат във поети,
а вятърът - в шептящ рефрен.

Във полунощ съм Скитащата в спомени,
понякога Създаваща Света.
Душата ми, от бяла обич водена,
преражда се в средата на нощта.

Идвам към теб

Във шепите си нося звезден прах.
Под мостчето промушва се реката.
Безброй пътеки извървях
чак до небето...и нататък.
Превръщах се във облак сив,
поливах с дъждове земята,
рисувах Слънцето със тебешир
и влюбвах се неистово в Луната.
Пилеех обичта си като пясък
и имах ветрове във сто посоки.
Полирана,душата ми,до блясък
изплъзваше се от ръце жестоки.
А тази вечер някой ме изпрати
пред твоя нощен дом да спра
и да превърна в приказка съня ти.
Във шепите си нося звезден прах...