...до небето

Над мен се спира Слънцето. И се рони
на малки, светли песъчинки.
По кожата ми слънчеви сълзи
проблясват като огнени езичета.
И цялата ухая на липа.
На медена роса. На вкус съм лято.
Усещам с босите си ходила
зелените целувки на тревата.
Небето е красиво. Като мъж,
с очи по-сини даже от вълшебство.
Заключва обич в капки топъл дъжд
и тихо ги излива в шепите ми.
Край мен кръжат ефирни ветрове.
Задъхано с косите ми флиртуват.
А аз прегръщам с двете си ръце
най-нежното си лято. И съм влюбена...

Л като...

От л и п с а т а ти пускам дълги корени
в земята на забравените приказки.
И дълго прожектирам спомени...
И си повтарям: "Л ю б о в т а е истинска".
И после идваш, грабва ме смехът ти
и корените стават хвърчила,
които знаят всички тайни пътища
до истинския дом на Любовта.
И все така сме...Детска въртележка...
Но страшно ми е хубаво със теб.
Усмихнато, разплакано, л у д е ш к о...
и малко трудно да се разбере.

Сезони на обичане

Защото Той е малък слънчев лъч,
очите и изглеждат кехлибарени.
А устните и - вишневи на вкус.
И цялото небе е в дланите и.
Защото Той я гали с тишина
и нощем с обич като шепот я приспива,
тя сутрин е момиче, и звезда,
и слънчева, и топла, и красива.
Когато Tой изгуби своя път
сред облаците и се спусне здрачът,
очите и от кехлибари стават дъжд.
И дълго си припомнят как се плаче.

Но той е просто малък слънчев лъч
и се завръща, светъл и обичащ.
Светулките в очите и блестят.
И тя не помни как блестят сълзите.

И ти не знаеш...

Няма как да си ида от тебе. Не мога.
Ти си ми всичко на тази земя.
Ти си ми слънцето, вятъра, облака,
и на небето си всяка звезда.
Ти си ми нощите, в които будувам.
Ти си ми дните, в които мечтая.
Ти си усещане, скрито зад думите.
Аз пък съм влюбена. В тебе. Отчаяно.
Ти си ми тъжното, скрито в сълзите.
Ти си най-нежното, скрито в ръцете ми.
Как да си ида, кажи ми...Да питам ли
как си отива човек от сърцето си?

Единствената, която познавам

Не помня да съм чупила огледала...
А седемте години все не свършват.
И все се случва тъжна любовта,
с която се прибираме във къщи.
Очите и се пълнят със сълзи.
И моите се пълнят. Покрай нея.
Понякога не можем да заспим
и дълго на Луната се люлеем.
Тя къса маргариткови листа
"Обича ме. И... Не. Не ме обича."
А аз я гледам просто. И мълча.
Най-тъжната...Най-тъжната любов от всички.

Приказка за един Дъжд

Дъждът е някакъв добър самотник
и тихо се разхожда из града
по сивите и уморени плочници,
изпръхнали от хора и от прах.
Подсвирква си с ръце в джобовете,
а в сивия си кадифен каскет
е скрил два малки и щастливи облака
и думите на цялото небе.
Пресреща ме в средата на площада.
Усмихва ми се, прави ми поклон,
/Дъждът е джентълмен, не ви ли казах?/
и бавно продължава своя ход.
Довечера ще седне пред дома си,
ще храни гълъбите и ще пие чай.
Когато стане много, много късно
ще стане романтик. И ще мечтае...

Вдишване

Умората със тънички презрамки
се впива в раменете ми. И ме мълчи.
Покрива тялото ми с кротката си сянка
и те поглежда с моите очи.
Днес тя е дълга. Дълга до земята.
Оплита глезените ми с воал.
Покрива устните ми с тишина, която
прониква в натежалите ми сетива.
И искам ти, със търпеливи пръсти,
от мене много бавно да я съблечеш.
От ласките ти днес ми се възкръсва.
От шепота на твоите ръце.
От устните ти ми се съживява.
Без дъх ми се остава от копнежи.
Виж как умората полека се стопява
и как под нея цялата съм нежност...

До следващия ден...

Тази музика дяволски нежно
ми рисува прозрачни крила.
За последно Земята поглеждам,
после просто летя...

А край мен профучават съзвездия
и намигат случайни Луни.
Светлините трептят по крилете ми
после стават звезди.

Бих пристигнала днес във съня ти.
Бих останала час или два.
Ти разбираш ли колко съм влюбена?
Че от обич боля...

Ако искаш, сънувай ме бързо.
Ако искаш - сънувай ме с дни.
/Само моля те - нека се сбъдна!
Та дори и за миг.../

>>>

Пътеката ще се изгуби сред тревите...

Не идвайте. Тук живата вода
отдавна вече не е жива.
Пресъхна изворът. Пресъхна до земя.
На мястото му избуя коприва.
А тънките ви стомни неведнъж
се чупеха от тежките ви думи...
---
Пресъхна изворът. Ще чакам дъжд.
Или поне ще чакам да се съмне.

>>>

Направена от слънце и от дъжд...

Не ми достигат думите...Не ми достигат.
Във мен живеят цветове. И нищо друго.
Отвътре съм безмълвна и картинна.
Отвътре съм беззвучно пеперудена.
Отвън успешно се преструвам на момиче,
но вътре в себе си съм макове и слънчогледи.
Отвътре тишината ми е акустична.
А думите са бледи. Много бледи.
Ако понякога замлъквам, не тъгувай.
То е защото те рисувам вътре в мен.
И някакси ... не са ми нужни думи.
Откакто имам теб вместо сърце.

Малко преди новолуние...

/когато Луната ще изчезне и няма да чертае път в морето/

Защото нощем всичко е по-нежно,
липите са със сребърни листа.
Луната пестеливо се процежда
по тъмните прозорци на града.
Запяват птици, скрити сред звездите.
А Юни скита бос. И светлоок.
Почти я виждам Любовта - прелита
на своето виенско колело.
Нали ти казах...
Нощем всичко е по-нежно.
По-нежни сме и ти, и аз...
А лунната пътека ни отвежда
до онзи скрит, вълшебен бряг.
Където губим всички дневни думи.
За шепот само ни достига слух.
И искам тайничко да се изгубим.
За винаги да си останем тук...

Перцето в шепата ти...

Жените-гълъби са като другите жени.
Познават се единствено по светлината,
която от ръцете им струи,
докато спиш. А те те галят.
Жените-гълъби не спират да летят,
дори когато вятърът им е насрещен.
И свиват свойте мънички гнезда
във крехката черупка на сърцето ти.
Жените-гълъби си тръгват без сълзи.
Но, чувала съм, някога се връщат.
Когато имаш нужда от мечти.
От обич. И от ключ за в къщи...
Жените-гълъби са най-обикновени.
Почти не можеш да ги различиш.
Разбираш другостта им чак след време.
И осъзнаваш, че и ти летиш...

>>> Bird Gerhl

Все едно...

"Може би времето,
може би временно..."
Недялко Йорданов


Има любов.
Тя не вярва във мене.
Нито пък аз във нея.
Но се срещаме двете от време на време.
И от време на време дори се живеем.
Тя ми натрива носа.
А аз, нали съм глупачка,
все и нося жива вода.
После тя тръгва. А аз пък си плача.
Но е факт, че има любов.
Ето, признавам.
Само че, вече, не знам защо,
но не искам да я познавам.

Изгубеният дом

"— Аз съм родена на луната и съм царицата на небесните нимфи. Времето, което ми е определено да остана на земята, наближава своя край. През месец август, при пълнолуние, ще дойдат да ме вземат и аз ще трябва да напусна земята, за да се възкача там горе."
Приказка за Химе


Навярно и със мен така ще се получи...
Ще дойде август и Луната ще ме вземе.
Така и не успях да се науча
да бъда тукашна. Да бъда земна.

А е красиво, знам. Особено по залез,
когато облаците раждат цветове.
Но някак ми е трудно да остана.
Не ми достига мъничко небе.

Не ми достига само шепа нежност
/а имам в повече. По земния стандарт/.
Измръзнах цяла от слънцевалежи.
Аз просто имам нужда от Луна.

А тя ме помни. И на сън ме вика.
И сплита мост от тънички лъчи.
-----
Ако през август гледаш към звездите,
ще видиш на небето две Луни.

Един предсънен стих ми шушне нещо...

През прозореца ми влиза вятър.
Носи ситен шепот на звезди.
Аз не искам да събуждам тишината,
дето върху устните ми спи.
И мълча. Наум си те повтарям.
Вярвам те наум, съвсем без глас.
Цялата Вселена влиза в стаята ми,
за да чуе тази тишина.
По стените никнат хризантеми,
избродирани от лунна прежда.
А на вън небето е голямо.
Като обич. И като надежда.

А понякога ме води до небето...

С онази Улица, която нощем слиза до морето,
се помним сякаш отпреди столетия.
Така сме свикнали. Да бъдем двете.
/А уж и двете сме ужасно мимолетни.../
Тя ми разказва приказки за хората,
за градския вълшебник, за дърветата.
А аз понякога дори не и говоря.
Тя ме чете по пулса на сърцето ми.
Пресичаме града. Така, улисано.
и Улицата е щастлива, че съм влюбена.
Над нас небето е особено замислено.
А пък Луната днес се е изгубила.

И след това си тръгваме обратно.
Тя ме изпраща чак до моя ъгъл
и тръгва пак към свойта необятност.
А аз - към тебе. За да те целуна.

Ако понякога не ме намираш...

Звездата, дето няма свое име,
се казва просто Втората Звезда От Дясно.
Понякога в очите ми се скрива.
Когато не внимавам. И пораствам.
Понякога ме вика. И я чувам.
С крилете си я чувам. И политам.
Най-тайното ми, най-вълшебното пътуване
по тихите пътеки на звездите...
Не знам летял ли си до там и на обратно.
Не знам дали ми вярваш, че я има.
Когато съм далеч от тебе, вероятно
съм на звездата, дето няма име...

>>>