Не спя. Но мога да сънувам...

Безсънна съм. Защото, знаеш ли,
без теб леглото ми е толкова огромно...
Възглавницата тъжно си мълчи.
Чаршафите са сънени и голи.
Не ми достигат двете ти ръце,
които да ме скрият в топлината си.
Часовникът отсреща си преде
една безкрайност от минути в мрака.
И аз се мъча някак да заспя,
но устните ти ме побъркват. А ги няма.
Една ужасно шумна тишина,
безкрайна, синя, тежка и голяма
превзема тялото ми. Вместо теб.
И вместо тебе дълго ме целува.
Докосва нежно голите ми рамене
и много влюбено по тях танцуват
два лунни лъча. Нежни светлинки.
Чертаят тънки ивички надолу...
И, знаеш ли, ужасно ми се спи.
Обаче ето - аз без теб не мога...

Ако не беше толкова далеч...

Краят на юли е мек като коте.
Мърка по обед сред тихите клони.
Стъпва на пръсти по топлите плочници.
Натежават сънливи лъчи по балконите.
Красиви момичета с шарени рокли
цъфтят като макове по прашните улици.
А във небето последния облак,
небрежно усмихнат, играе на куцанка.
Едно ми е пясъчно, вятърно, слънчево...
Такова отнесено, лятно и влюбено.
Напълно естествено време за случване
на някаква приказка. В края на юли...

Аз мога да съм сън в съня ти...

Понеже днес не мога да съм с теб,
отново ставам Сънебродница.
И прекосявам цялото небе
в каляска от прозрачни облаци.
Полека влизам в тихия ти сън
и галя влюбено очите ти.
Безброй звезди потрепват вън,
превръщайки мига във приказка.
Не се събуждай. Аз съм тук.
Почувствай устните ми върху своите.
Така красиво е...
Съвсем без звук
се сливам с тебе. И съм твоя...
А върху нас вали любов.
Валят задъхани копнежи.
Не знам усещаш ли ме, но
аз тази нощ съм само нежност...

Случайни спомени от едно бъдеще

Тя вече няма нищо за забравяне.
Не помни обичи, не помни и тъги.
Тя няма денонощия, а само залези.
И не признава думите. А ги мълчи.
Във гардероба и е пълно с приказки.
Не ги сънува. Просто ги живее.
Светът в очите и полека се разлиства.
Светът от векове е влюбен в нея.

А тя сама пресича звездопадите.
(И мислите ти тайничко пресича.)
Прилича малко на една Шехерезада,
дошла да те научи на обичане;
дошла от древно предсказание,
да сбъдне твоите най-нежни нужди...
И ти заспиваш, стоплен, в скута и,
и ти не искаш никога да се събуждаш...

А после, след безброй безвремия,
навярно ще я помниш. Много тихо.
Като сънуване. Като докосване. Като доверие.
Като усещане, заключено във стихове.

Нещо между мен и дъждовете...

От тъжни хора и от тъжен дъжд
Земята става много малка.
Светът навън изчезва изведнъж.
Остава само този, в стаята ми.
Остават само четири стени,
между които е една вселена
от думи, чувства и мечти,
от липсата ти. И от мене.
Добре, че имам някакъв прозорец
и нощем го изпълвам със небе.
Когато няма с кой да поговоря,
говоря с него. (Все за теб...)
И, знаеш ли, донякъде ми е красиво.
Донякъде съм тъжна и сама.

Нощта навън във шепички събира
изплаканите думи на дъжда...

Стъпвай тихо...

Ето виж -
аз измислих наново Света-
много мъничък, само за двама.
Има пейка, над нея - Луна.
И зелена, зелена поляна.
Няма хора, но има щурци.
Няма думи, а само мелодия.
И се учим със теб да мълчим.
И забравяме как се говори...
И забравяме всичко билó.
И забравяме всяко "ще бъде..."
Този свят е сега. И е нов.
Една малка планета за влюбени.

Да ти кажа преди да заспиш...

Ще помълчим и тази нощ. Ще помълчим.
Когато ми е тихо, е красиво.
По клепките ми вече сън личи.
И аз се сгушвам в тебе. И заспивам.
В съня ми влиза лунна светлина.
А ти ме галиш дълго и безмълвно.
Така обичам тази тишина,
че чак не искам никога да съмва.
Достатъчно ми е, че си със мен.
Дъхът ти върху голото ми рамо.
Сърцето ти до моето сърце.
Не искам друго. Друго няма.

Дали...

Тя е лято. На вид и на вкус.
Като вишна, узряла в ръцете ти,
тя е пулсът на твоя пулс
и тръпчиво сладни по небцето ти.
Ти не можеш да кажеш каква е.
Тя прилича на слънце и дъжд.
Тя е някаква мъничка тайна
във очите на влюбен мъж.
Тя е мекото, нежно лоно,
във което потъваш, обичайки.
Тя е твоето бъдеще. Тя е спомен.
Не е нищо особено. Тя е всичко.

Когато сама не зная как...

Понякога си тръгвам много тихо
от теб, от себе си, от любовта.
И никой не разбира, никой
защо съм си отѝшла. И кога.
Утрата зейват празни и кънтящи.
След тях накуцват излинели дни.
А после нощите намятат тъмни плащове
над някакви разплакани звезди.
Не знам дали дори един от нас усеща,
че мен ме няма.И че съм сама.
Единствено на любовта и липсва нещо.
И тайно подозира, че съм аз.
Не зная кой от двама ви ще ме завърне.
Дори не знам ще се опиташ ли и ти.

Не искам да ме пускаш да си тръгвам.
Понякога, когато ме боли...

Във всички мои светове

Сега съм друга.
А преди минута бях
едно листо отсреща на дървото.
Сега съм някаква смутена тишина
и сядам в ъгълчето на окото ти.
След две минути ще съм морски фар
и гларусите ще кръжат около мене.
А след това...навярно след това
ще бъда нещо сладко и червено.
Аз се променям всеки следващ миг.
Светът край мене също се променя.
Поникват му лунички и звезди
и ту се смее, ту е начумерен.
И всичко се върти и се върти...
Врабче-бръшлян-бисквитка -тайна притча..
Единствена константа си ми ти.
И начинът по който те обичам.

Такова едно...

Само малко повдигни глава-
виж небето. Толкова е синьо,
че дори тежи от синева
и почива кротко по комините.
Кой ли е измислил този цвят
и е боядисал точно с него
всички хубави неща в света -
твоите очи и ...и небето :)
Да ти кажа ли? Аз вече знам.
Снощи даже си го изсънувах -
как стои на някаква звезда
и рисува, и рисува, и рисува.
Той си няма име като нас.
Каза, че не му е нужно име.
Стига му единствено това,
че умее да рисува в синьо.

На този, който не напълни сърцето ми

Изхвърлям старателно всички отпадъци
от някаква смешна и грозна любов.
("Любов" ли се казва дългото чакане
на някой, пропускащ те винаги в своя живот?)

Сега съм сама. Тъй както бях с него.
Боли ме така, както с него боля.
Но май имам повече. Поне имам себе си.
На себе си само принадлежа.

Това беше всичко. Ти сам го направи.
Аз мога да дишам дори без сърце.
На негово място, в гърдите, от ляво,
са Никогавече и Никогастеб.

От корените на небето...чак до мен

Внезапен дъжд. И синя светлина.
В прозорците се стича мрак на капки.
Разсърдени, дърветата шумят
под своите зелени летни шапки.
Внезапен дъжд. Самотен трубадур,
избрал под моята тераса да попее.
Луната крие в облак-абажур
една светулка. Или нощна фея.
Внезапен дъжд. Кристалчета небе.
И нещо в мен безпаметно олеква.
Събирам го във двете си ръце,
а тъжното ми става много светло.

Не казвай, че не съм ти казала...

Не виждаш ли? Тя още вярва в чудеса.
Сънува феи. (А и те сънуват нея.)
Живее сам-сама във своя свят.
А в другия, Големия, не смее...
Разказва приказки на тъжните звезди.
И чува как цветята си говорят.
Понякога е гълъб. И лети
над смешно малките сърдити хора.
Не виждаш ли...тя има сетива,
различни от на другите човеци.
И с тях улавя цялата тъга
и всичките усмивки на планетата.
Така различна е, че ще боли
ако объркаш нещо и се влюбиш.
Но пък...момиче-приказка е. А нали
на приказките краят им е хубав...