В най-дълбокото...

Не идва зимата. Не идва и не идва.
A пък на мен така ми се замръзва...
Замръзва ми се на очите, да не виждат,
да знам поне защо не те откриват.
Замръзва ми се на ръцете. Да не чакат
до твоите да се докоснат, отмалели.
На устните ми се замръзва. Тишината
да ги покрие с тъничка дантела...
А зимата не идва и не идва...
Почти е лято. Топло и проклето.
Навярно тя ще дойде чак тогава,
когато те забравя със сърцето си...

колкото да си поема дъх...

Понякога, ужасно ненадейно,
умората си тръгва от очите ми.
Звездите тихичко валят. И грейва
една Луна, досущ като обичане -
такова, ничие, бездомно, всепоглъщащо,
и безадресно, безпосочно...и красиво.
Тогава нищо вече не е същото.
И аз забравям, че не ми отива
да се усмихвам на дъжда,
да го целувам,
да галя капчиците му със топли длани...
Дори не помня дали съществувам,
или съм някаква оптическа измама...
Понякога умората внезапно
си тръгва от очите ми. Самичка.
Тогава нямам сили да зараствам.
А имам сили само да обичам.

След мен...

И пак си тръгвам. (Да...за кой ли път...)
Но днес не искам нищо да си взема.
Обезцветила съм до пикселче света.
Очите ми не виждат. Само гледат.
А думите ми тихичко ридаят
в една тетрадка с къси редове.
Звънчетата на сребърния паял
ще отзвучат по пътя. Надалеч.
И няма никой, никой да ги чуе,
когато преминавам през града.
Ще бъда като себе си безшумна.
И ще оставя само Тишина...

В какво се превръщат...

Едно чувство, заседнало в мен
ми прегризва съня. И душата.
С остри ножици реже парченца небе
и ги кърпи със вчерашен вятър.
Пие много сълзи. Много, много сълзи.
И e жадно за още. И иска...
Издълбава в очите ми ръждиви следи
и затваря в зениците писък.
Едно чувство, което наричах любов.
И осмислях със него Живота.
Ала днес е различно...Не зная какво.
Но по всичко прилича на болка.

Бряг

/посветено/

Ти си моето хапче за сън.
Ти си моята светла звездичка.
Ти си всичко, което не съм.
И по принцип - ти си ми всичко.
Ти ми връщаш обратно света.
Търпеливо ми бършеш сълзите.
Ти ме слушаш когато мълча.
И не питаш. За нищо не питаш.
Просто знаеш. Кое. Как. Защо.
За ръка ме извеждаш от мрака.
И след всяка ужасна любов
ти ме чакаш. Ти просто ме чакаш.
Ти си моето друго сърце.
И пулсираш във мен неуморно,
щом първото стихне. И спре,
изтощено от болки и спомени.
Ти си моето синьо мънисто.
Талисманче във страшния свят.
И да знаеш, така те обичам,
моя капчице жива вода...

ежедневие

Изглежда свикнах да те измълчавам.
Съвсем забравих как съм те изричала.
Но още си горчив. От незабрава.
Горчив. От недовършено обичане.
Не мога да си спомня преди тебе...
След теб е същото. Една безпаметност.
Изглежда съм живяла само временно.
В една илюзия, че има щастие.
Не се ли наболя? Не ти ли писна?
Не ти ли отесня във тези мисли,
които ме оплитат и притискат
със лепкавата си, горяща сила...
Отивай си...Не искам да те помня.
Върни ми празното пространство на безкрая.
От днес ще те забравям. Главоломно.
Със цялото си смешно отчаяние.
Ще хвърля всички глупави отсрочки,
които щедро давах и на двама ни.
Не искам да те помня вече. Точка!
Бих дала всичко, за да те забравя...

Нещо, което не искам да знаеш

Все още те изплаквам. Вътре в себе си.
С най-тайните невидими сълзи.
В най-тайните местенца на сърцето си,
които знаеше единствен ти.
Все още те сънувам, незаспивала.
И всичко ми напомня само теб.
Какво, като сега си просто мисъл,
избягала от други светове...
Какво като сега си само болка,
заключена във всичките ми нощи...
Все още те обичам толкова,
че те очаквам тайничко.
Все още...

Вода

Когато си отиде, ме боля.
А днес - поглеждам - и е просто бяло.
А днес е просто свобода.
Без край. И без начало.
А днес е тихо. Като сняг.
По който никой никога не е минавал.
Сама съм и дървото, и плода.
И слънцето, което ме огрява.
Решиш ли да се върнеш...някога...
не ме търси по име. Нямам име.
Отказах се от всички имена.
Останаха единствено сълзите ми.
Но днес те вече не горчат.
Солта им утаих. И ги пречистих.
Замлъкват всичките ми сетива
и аз се уча да те чакам тихо.

След края...

Затихват стъпките ти...Не, че не боли...
Но болката пречиства.И минава.
И никнат нови, пролетни треви
след зимните и дълги снегопади.
Затихват стъпките ти...Вместо тях
ще слушам тишината си по изгрев.
Ще съм такава пак, каквато бях.
И само мъничко по-чиста.
Затихват стъпките ти...Като в сън.
И аз се будя, за да те запомня.
А утрото е тихо. Като звън
от устните на вятъра отронен.

И аз съм жива. Оцелях...
По раничките ми разцъфва цвете.
Навярно има смисъл във това.
И го усещам. Със сърцето си.

Безсърдечност

Днес всичко е съвсем обикновено.
Нормален делник с дълги часове.
По клоните навсякъде е есен
със всичките характерни цветове.
И обичайните човеци преминават
по обичайните площади на града,
над който Слънцето полекичка залязва,
преди да се превърне във Луна.
А аз се чувствам толкова изгубена...
Ужасно не на място. И бездомна.
Усещам си сърцето като...гумено.
И спукано. От разни остри спомени.
Не му достига въздух. И се сбръчква.
Смалява се. Прилича на парцалче.
Изглежда му е много, много мъчно.
И има сили само да заплаче...

По невнимание...

Аз вече спрях да чакам. И си тръгнах.
Оставих си усмивките, сълзите,
тетрадката със стихове, и хълма,
по който се изкачвах до звездите.
Оставих си любимата мелодия,
и чашата с оранжевото цвете,
оставих си Луната върху покрива,
и всичките парченца от сърцето.
Оставих спомените. Да ги вземе вятъра.
Оставих сънищата във лилаво.
Отидох си. Да спра да те очаквам.
Забравих само тебе да оставя...

Отвъд...

Аз не повярвах, просто. И останах.
Часовникът удари полунощ.
Отекнаха невидими камбани
над бляскавия празничен разкош,
небето се разтвори и изсипа
безброй звезди над светлия дворец.
И аз затворих няколко искрици
във тъмното си, счупено сърце.
И после се видях - каляска-тиква.
И прашна рокля. Като за слугиня.
Тогава чак поисках да избягам.
Поисках да престане да ме има...
Обувката ми ли...Пази си я със здраве.
Принцеси - много. Аз не съм...
Дано на някоя от тях и стане.
Ти мен едва ли би ме разпознал...