непоетично за обичта

Заспивам. А дъждът навън
вали съвсем, съвсем обикновено.
Не обещава приказки насън.
Дъждът е просто лошо време.
Нощта е просто хладна нощ.
Обикновена. Даже и беззвездна.
Какво като е Май...какво?
Не винаги е време за поезия.
Понякога е хубаво така -
без никакви метафори и алегории
да хвана уморената ти длан
и да заспя...до бездиханност твоя.

името ми...

Събирам те във себе си. Болиш.
А аз изглеждам страшно недостатъчна.
Но все си вярвам някак си, че ти
завършваш пъзела на тъжното очакване.

Събирам те във себе си. Без глас.
А дланите ми парят от обичане.
Освен самата мен, какво да дам...
И... ето, давам ти се.
Искаш ли ме?

Събираш ме във себе си. И мълчешком
ти вричам всеки удар на сърцето си.
Прошепваш ми. Прошепваш ме... Любов.
Аз нямам друго име, щом съм с тебе.

Обичане

Навън е Май по всичките етажи,
с небе като рисувано стъкло.
Луната му е перлена и влажна.
Звездите му прегарят от любов.
По въздуха му тръпне нощен шепот.
Задъхан бриз се гали във брега.
Навън е Май. Оставям се в ръцете му.
По-нежна съм и от цветче на мак.
Той ме целува дълго и безмълвно,
опиянено, влюбено и лунатично.
Сега съм негова. А на разсъмване
сънувам теб. И знам, че ме обичаш.