и аз не зная до кога...

В средата на лятото Слънцето става солено.
Тревите полягат и чакат гласа на дъжда.
Светът се стопява във шепичка тихо безвремие
и жужне, задъхан, от някаква топла тъга.
Небето узрява и капят звезди над поляните.
Замислени макове светят край дългия път.
Унесени птици чертаят с криле разстояния
и търсят човеци, които не искат да спят.
В средата на лятото бавно пристъпвам към себе си.
Но още не вярвам. И още съм пълна с мъгли.
Във мене живеят безброй изоставени есени,
прокудени облаци, вятър-самотник. И ти.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.