pure harmony...

Среднощен дъжд и топъл шоколад.
Сънят е някаква подробност...
Отдавна съм отвикнала да спя.
Откакто притежавам всички облаци.
Откакто свикнах да не ме боли
от думи и за хора без значение.
Откакто мога да броя до три,
преди да стана на стихотворение.
Откакто си отглеждам пълнолуния
във ъгъла на тесния прозорец.
От както Тишината ме целува
по-нежно от най-нежния любовник.
Откакто се открихме с Любовта
и се разбрахме да се разминаваме.
Тогава се научих да не спя.
Сега се уча само на забравяне.

защото аз не мога вече...

Не ми говорѝ...
Луната е стиснала
сълзите ми здраво във шепа.
Засаждам звезди. Не вярвам във истини.
Обличам червено във петък.
Не гледай към мен.
В момента съм есенна.
И хубава. Като лошото време.
Събирам парченца от вчерашни вестници
и правя колаж на поема.
Недей да ме слушаш.
Така съм пресипнала
от хвърлени думи по вятъра...
Не ми говорѝ.
Единствено в тихото
се чува как плаче Луната.

между сезоните...

Не мога да рисувам чужди пътища
по картата на своята безсмисленост.
Преминала съм хоризонта.
Няма връщане.
Звездите тук отдавна са изстинали.
Не мога да си съчиня обичане
от думи със угаснали значения.
Из спомените тихо криволичи
една Любов. Почти обезличена.
Не мога да се пиша с чужди почерци,
за да приличам малко на изкуство.
Та аз съм само тъжно многоточие
в една угасваща Вселена-пустош.
Не зная как се правят Сътворения.
Нито къде е спусъкът за някакво начало.
Останала съм по едно стихотворение.
По капчица тъга. И студ до бяло.