Като Виа Понтика за хора

Следобедното слънце пълни с блясък
прозорците на сградата отсреща.
Внезапен гълъб каца на терасата
и ме поглежда толкова човешки -
разбиращо, приятелски и с обич.
Изглежда някак топло и красиво.
Би искал да остане, но не може.
Обръща се и по човешки си отива.
И пак се връща споменът за тебе -
солен като сълза. От преумора.
Усещам се сама и непотребна
във този свят на прелетните хора.

Това, което отдавна знаеш

Свърши, мое тъжно слънце.
Не разбра ли...
Всичко свърши.
И любов, и нелюбов.
Вдишвам този безутешен залез
и ми става някак... все едно...
Празно е от цели сто живота,
през които вярвах, че си с мен.
И преглъщах разнолики болки.
И обичах мимолетни ветрове.
Но сега и мен ме няма. Кой да вярва
в някакви случайни чудеса...
Свърши, слънце. Толкова е празно
тук,
където беше
любовта.