Всички лица на Тъгата

Светът горчи и плавно се разпада.
И хора си отиват. Безвъзвратно.
Небето е невидима преграда,
отвъд която няма наобратно.
А тук, във ниското, животът си клокочи,
без даже да разбира същността си.
Върти сюжети като грамофонна плоча
и вае някаква илюзия за щастие.
Удавници във делничност и проза,
затънали във плитката си мисъл,
отдавна сме забравили за Розата
със четири бодли.
И няма истина.

Като слънчеви прашинки

Аз ли съм онази, дето
носи дъжд във жадните ти нощи
и изпраща обич до небето
по една измислена вечерна поща;
аз ли съм онази, твоята,
дето пали слънце насред зимата
и изопва до безкрай покоя ти,
но остава тиха и безименна;
аз ли съм онази, странната,
в сънените цветове на градско утро,
след която изгревът припламва
от любов и целият изтръпва.
Аз ли съм? Познаваш ли ме вече?
(Аз сама не се познавам, и не крия.)
Или още си случаен и далечен
и рисуваш сенки на стихиите...
Не ми казвай нищо. Ще усетя.
Вместо с думи - само ще усещам.
Аз съм тази, след която става светло
винаги, когато с теб се срещаме...