Едно старо приятелство

Тъгата се завръща с всички сили.
Лилава, плътна, дъхава тъга.
Разлива гъстото си лепкаво мастило
по всички мои крехки сетива.
И става нощ. Навсякъде. Внезапно.
А въздухът горчи от тишина,
защото думите, превърнати във ято
отлитат да си търсят светлина.
Тъгата се завръща най-нормално.
Мълчи и не издава нито звук.
Прегръщам я и зная, че реално
не си е тръгвала въобще от тук.

Почти неуловимо

Притъмня. Застудя. И притихна.
От небето валят светлинки.
Чак Луната потръпна и кихна,
притесни се и сякаш се сви.
А градчето с прегърбени къщи
заблестя под внезапния сняг.
Не е друго, но не е и същото.
Има нещо магично в нощта.
Има някакво зимно вълшебство.
Нещо истинско. Нещо добро.
Нещо малко, но много съществено.
И прилича досущ на любов.