В прозореца на Есента

 Съвсем не бързам. Лятото стои
със джобчета, преливащи от миди.
В нозете му - полегнали треви,
не искат да го пуснат да си иде.
Измислям много бавно Есента.
Примесвам цветове и тихи звуци.
И капчица по капчица с Дъжда
подреждам ноти в старите капчуци.
Съвсем не бързам. Няма за къде.
Не съм от птиците, които си отиват.
До мен подскача рошаво врабче
и ми припомня колко съм щастлива.

Наистина ли ме познаваш...

Понякога ми писва да съм себе си,
заспивам и се будя чисто нова -
със кръв от прароднина - вещица
и с кацнала на рамото ми сова.
Не помня никакви заучени учтивости,
но зная много древни заклинания.
Дресираното мое "аз" дълбоко спи
в събуденото ми докрай съзнание.
Тогава съм Богинята. Онази,
която пренаписва Хаоса в Свят.
И няма църква, дето ще погази
най-чистия закон на Любовта.
И няма сила, дето ще потисне
пречистващия огън вътре в мен.
Тогава съм направена от истини.
А Бог дори не е роден.