Пясъците на забравата

Неделя е и лятото е пясъчно.
Отронва се в солени, кратки мигове.
Една съмнителна любовна недостатъчност
се свива мълчаливо зад гърдите ми.
Но после идват птиците и лодките,
и Слънцето просвирва в тишината.
И даже вятърът (с необичайна кротост)
се сгушва да помърка във краката ми.
Неделя е. Сърцето ми е пясъчно.
Ръцете ми ся пясъчни. Очите - също.
Отронвам се на песъчинки - предостатъчно,
да скрият всички пътища за връщане.

Сънят, който избяга

Нощта е мека, синя, следдъждовна,
изпъстрена с трептящи светлинки.
Небето ѝ е гладко и гальовно.
Градът в нозете ѝ безгрижно спи.
Във въздуха се носи чиста обич
и нежни сънища прелитат покрай мен.
А после кацат тихо пред прозорците
с разтворени блещукащи криле.
Почти съм сънена, но не напълно.
Къде е моят сън, съвсем не знам.
Навярно се опитва да се сбъдне,
изгубен във очите на Нощта.