Няма причина...

А есенните изгреви са сини
и бавно изпълзяват над морето,
което сънено люлее рибите
в прозрачните си хладни шепи.
По пясъка отдавна няма стъпки,
а само тишина и водорасли.
Повява вятър и с брега потръпваме.
От бриза, може би. Но и от щастие.
Прелита гларус и над хоризонта
пониква розов слънчев хребет.
Защо ми е да помня болката...
Или пък миналото... Или тебе...

Място за теб

Забравям те преди да се събудя.
Оставям те да бъдеш само сън.
Предвидила съм дните си за друго.
Не съм те вместила във тях. Не съм.
Запълнила съм ги с листа от кестен,
с врабчета и с мелодии от дим.
Заета съм да сътворявам есен
(понеже в мен от векове вали).
Заета съм. Денят е твърде кратък
за целия ми списък с чудеса.
И само нощем двете със Луната
те връщаме в Земите на Съня.