Тихият ход на Времето

И тази Вечер слиза във града,
оставяйки звезда над всяка къща.
Луната кротко сяда на брега.
Морето и Земята се прегръщат.
Подухва вятър. В тихите треви
просвирва синята му нощна песен.
Изпращам си последните тъги
и се усмихвам. Струва ми се лесно.
Забравих всичко. Всичко си простих.
(Простих ти и забравих, чу ли?)
В душата ми пониква крехък стих.
И идва юли.

зараждане

Понякога прескачаме небето
в усърдието си да се намерим.
И се изгубваме в началото, където
дъхът е още истински и нервен.
Подхвърляме си думи, мимолетни,
с които се маскират крехки чувства.
А гласовете трепкат, уморени.
Но тишината все пак се разкъсва.
Блестят надеждици - като пайети
и сенките се свиват на кълбо.
Притихваме досущ като планети,
които чакат своя пръв Живот.