Едно глупаво обяснение...

Ако понякога те натъжавам много,
ядосвам те и ти се сърдя безпричинно,
ако понякога ти причинявам болка
и после си играя на невидима,
ако ти казвам "Просто ми се плаче..."
и си отивам със сълзи в очите,
то е защото нищичко не знача
за теб...а искам да съм всичко.
И като казвам 'всичко', е буквално -
чаршафа, чашата, кафето,
парфюма, ключовете, огледалото,
съня и пулса на сърцето ти,
усмивката, тревогата, леглото,
настинката и ментовия чай.
Защо го искам ли? Защото!

Защото те обичам. За това.

заклинание

Не спирай никога да ме обичаш,
чуваш ли,
не смей и за секунда да преставаш,
дори когато другаде си влюбен,
дори когато ти се иска да ме мразиш,
когато нямаш спомен, че ме има
и ме усещаш само с интуиция,
когато избелява името ми,
когато пожелая да съм ничия,
когато те боля до изнемога,
когато ме разплакваш от безсилие,
когато ме вгорчаваш от тревожност,
когато по случайност съм ти мила,
когато си отивам, натрошена
от острите ти думи и от вятъра,
когато ме целуваш уморено
и страшно ти се иска да избягаш,
когато укротяваш страховете ми
и сам се плашиш, че умея да съм твоя,
когато ме издигаш до небето,
когато ме засипваш с безпокойство,
когато се раняваме взаимно
и след това тъжим разнопосочно,
когато се преструвам, че съм зима,
когато слагам (пред)последна точка,
когато ме захвърляш най-небрежно
в кашона с непотребните си вещи,
когато най-внезапно ставаш нежен,
когато липсата ти ме приклещва,
не спирай никога да ме обичаш, чу ли,
защото спреш ли, цялата Вселена
ще спре да съществува, ще се счупи
във вените и стъкленото време,
ще бъде ледниково, мъртво, безутешно,
по-страшно даже от библейска притча.
Не смей дори да си го мислиш!
Не спирай никога да ме обичаш.

(не)възможности

Заспива ми се някъде далече.
На Марс ми се заспива! Ако може...
Омръзнаха ми тези земни вéчери,
рисуващи измислици по кожата ми.
Омръзнаха ми лунните истории,
които си разказвам сам-самичка.
Омръзнаха ми всичките герои,
които не обичам. И обичам.
Омръзна ми да ми е толкова сложно.
Заспива ми се някъде далече...
На Марс ми се заспива, ако може.
Или пък,
ако може,
във ръцете ти.

Уроци

Ти не вярваш, че има любов.
И... не ми говорú за обичане.
Не ме питай как и защо
се научих да те отричам.

Пътят беше остър и тънък.
Баналното острие на бръснача.
Вървях, обичах те и се спъвах.
Учех се да не плача.

Когато учителят е добър,
уроците са ми лесни.
Зная ги вече и насън.
Зная ги просто чудесно.

Сега искаш да науча обратното?
Не, сметката не излиза.
Забравила съм те безвъзвратно.
До последното копче на ризата.

Aprendiz

Паноптикум на обичи

Обичали са ме различно.
Отчаяно.
Несподелено.
До лудост (моята).
Комично.
Страхливо.
И вманиачено.
Разтърсващо.
Ужасно.
Искрено.
Приятелски.
Предателски.
Човешки.
Случайно.
Тъпо.
Необмислено.
Внезапно.
И по грешка.
Като по филмите.
Досадно.
Бегло.
Понякога и романтично.
Ееей толкова много, до небето.
Неволно.
Платонично.
Обсебващо.
Небрежно.
Чисто.
И кратичко като премигване.
Но никой не разбра,
че искам
завинаги
завинаги
завинаги.

... и това

Понякога е хубаво да съм сама...
Особено във нощи като тази.
Не помня, че ми липсва любовта.
Умея някак си да я създавам.
От въздуха над сънения град.
От лятото, полепнало по мене.
От някакъв измислен звездопад.
От липсата ти по ръцете ми.
От нецелунатите устни. От дъха.
От облата извивка на Луната.
От меката постеля на Съня
и пръстите на галещия вятър.
От мисълта, че може би си там...
Не знам къде, но искаш мене.
От нежността, която ще ти дам,
ако наистина желаеш да я вземеш.
От някаква фантазия ... за нас.
От силата, с която те копнея.
Умея да създавам любовта...
Понеже съм жена, умея.

Лека нощ

Ще те сънувам тази вечер за последно.
А после ще забравя как се казваш...
Ще вляза тихо в своето безвремие
и няма да поискам да изляза.

Амнезиите много ми отиват.
Особено когато са ми нужни.
Сега рисувам спомените в сиво.
И лъжа, че не помня. Просто лъжа.

След малко е последната ни среща.
Насън, разбира се. Насън съм само.
А ти дори насън не ме поглеждай.
Защото ще поискам да остана.

Дисонанс

А навън е толкова юни...
Скърцат люлки, посипва се смях.
И небето е синьо и стръмно.
И мирише на свобода.
Всички летни жени са красиви.
А мъжете са...просто мъже.
Този юни така им отива
на солените рамене.
По тревите пълзят калинки.
И приличат на сърчица.
Представи си - светът е градина
и цъфти ли, цъфти любовта...
Стига глупости.
Просто е юни.
Толкова юни, че чак ми е тясно.
И се чувствам различна. Изгубена.
И ми липсва ноември. Ужасно.

По вода

(и по слънце, и по небе!)

Направих си морета от сълзи,
защото старата ми, избеляла лодка
се умори от тези плитчини
в най-ъгловия залив на живота.
Веслата май отдавна ги изгубих.
Компасът сочи към североюг.
(Във моя свят посоките са други,
нали съм Някъде, Но Не И Тук...)
Сега поне водата е висока
и чакам приливната си вълна,
която ще ме върне във Живота.
И мъничко - във любовта.

Sun Is On My Side