И път обратно няма...

Големите момичета не плачат.
Те просто се прощават с любовта
в една безумно дълга вечер
и тихичко си тръгват сутринта.

Не вярват на измислици и думи.
Не вярват в приказки. Не вярват в чудеса.
Не вярват в падащи звезди и пълнолуния.
Не вярват в нищо вече. И така...

Големите момичета си тръгват.
Завинаги си тръгват, щом решат.
Дори да им е до полуда трудно,
големите момичета намират път.

Не вземат нищо. Нищичко не вземат.
Освен един огромен куфар със сълзи
и много, много, много време,
в което болката да отболи.

Не казват сбогом. Не създават драми.
Щом любовта им нищичко не значи,
те тръгват, непоглеждайки през рамо.
Големите момичета не плачат.

Истинска приказка за любовта

Свърших всички истории за принцеси и принцове.
Всички Спящи Красавици отдавна са будни.
Пепеляшките днес се разказват във вицове.
А Снежанките вярват в банкноти. Не в чудо.
Няма рицари вече. Има само доспехи.
И подрънква на кухо всяка казана дума.
И отеква във мене най-тъжното ехо
на лъжата че, ето, любов съществува.
Съществуваше вчера. А днес е измислица,
затворена в прашни, оръфани книги.
Как да стигна до нея? И да знам, че истинска.
До миражите никога никой не стига...
Само ние,
наивните
малки русалки
си мечтаем нозе. Любовта да догоним...
И преглъщаме целия ужас на болката,
и ни дърпат сърцата нагоре...нагоре.
А пък принцът целува друга на кораба.
И сълзите ни щипят. От солта на морето.
От лъжата за обич на земните хора.
И от слънцето, дето изгрява в небето.
После ставаме пяна. Бяла. И толкова.
Любовта е измислица. А ние сме глупави.
Свърших всички истории. Свърших даже и болките.
Аз съм пяна в морето.
И така ми е хубаво.