Оставяш ме по пулс и по обичане...

Когато ме прошепваш през нощта
и нежността ти гали раменете ми,
забравям колко много ме е страх.
И ставам твоя. Цялата. За вечност.
 А ти забравяш целия си свят...
Така ненужен ти е, като имаш мене.
Притихваш в ласките ми на жена,
 която те превръща във безвремие.
Не казвай нищо повече...Мълчѝ.
От толкова обич думите умират,
ненужни, недостатъчни за стих...
Защото
любовта
е много тиха.

∞

Разплаквал си ме... Но за теб си струва.
За теб си струва до последната сълза.
(Сега ела и дълго ме целувай
за да забравим колко те болях.)

Забравял си ме... Знам, че се преструваш.
Защото си ме спомняш и на сън.
(Целувай ме. Целувай ме. Целувай ме.
И бавно ме събличай от страха.)

Осмисляш ме. А аз...
а аз ти вярвам.
Така не вярвам даже и на себе си.
(Целувай ме разнежено и бавно.)
Един на друг
със тебе
сме си вечности...

Твоя

Докосваш ли ме? Или си измислям
онази непрогледна тишина,
в която пръстите ти
бавно ме разлистват
и устните ти нежно ме четат...
Написана съм твоя, много твоя
от стръмното на мъжкият ти пулс
по гладката изящност на завоите
и мекото на женския ми вкус...
Прочиташ ме...задъхано...на срички...
до най-дълбокото на сладките ми тайни.
И аз настръхвам, цялата обичане.
Шептя те. Искам те. И ти се давам.
Нали е обич... Нека да е тиха...
Обичам те безмълвно. Със очи.
Обичаш ме контурно. С щрихи.
Такава обич само се мълчи.

Много кратка дъждовна поема

Има нощи, в които дъждът
слага сини обувки с бомбета,
а край него небрежно кръжат
разни мисли на разни поети.

И дъждът ги лови с ръце,
после нежно и много внимателно
ги прибира в едно чекмедже
с надпис
"Тук събирам мечти на приятели".

След това си приготвя чай
със две капчици лунно сияние,
щипка обич и стрък тишина,
и парченце 'сбъднимижелание'.

После сяда на твоя прозорец,
за да чуе какво ще е времето.
Телевизорът тихо говори...
А пък ти ... си мислиш за мене.

Той не иска да те смущава,
за това си отива, усмихнат,
по водосточната тръба в ляво.

Аз, след него, съм цялата в стихове...