Безсмъртие

Аз съм Любов... не си ли го разбрал?
И точно за това все оцелявам.
Разстрелваш ме със думи. И боля.
Изгаряш ме безмилостно на клади.
Разкъсваш ме със дяволски очи.
И прокървява даже тишината.
И ослепявам от обиди. И лъжи.
И оглушавам от полярен вятър.
Не дишам и не спя. Със дни. С години.
И пак съм жива. Въпреки това.
Навсякъде съм. Топла и незрима.
Аз съм Любов... не си ли го разбрал?

непопитани отговори

Защото днес отглеждам страхове.
Хартиени цветя. И недоверия.
Защото нямам нищо. Само теб.
И думи от забравени поеми.
Защото плача. Смея се. Мълча.
Пронизвам с поглед. Пиша многоточия.
Измислям си... измислици. И хвърчила.
И се разпадам. Тихо. И нарочно.
Защото правя есенни сценарии
с прерязано небе. Луна. Огньове.
Защото не повярвах в календара.
Нито в пречистващата сила на отровата.
Защото изболях до край съня си.
Смирих се. Станах езеро. Горях.
Превърнах си посоките в безпътици.
Обикнах теб. Защото. За това.

Отвъд...

Любовта ми боли. И се свива във ъгъла.
Плаче тихо. И плаче сама.
Ослепяла отново...и пак се излъгала.
Няма сили за повече. Знам.

Хайде, стига, любов.Преглътни си сълзите.
Изправи се. Да, знам, че боли.
Но сме глупави двете. И вярваме в приказки.
(Кой не вярва в красиви лъжи?)

Хайде, стига, безумнице! Нека си тръгваме.
Той не иска ни мен, нито теб.
Да, излишни сме. И да - тъжно е.
Или пък...всъщност не е.

Тъжно беше достатъчно време.
И достатъчно време боля.
Ти си цялата в рани. Аз - до смърт уморена.
Не е тъжно. А просто е край.

Има невъзможни неща...

Аз не мога да спра да обичам.
Не и теб. Не и теб. Не и теб.
И какво, като глъхнат в очите ми
куп тъги и безброй дъждове.

И какво, като пари от думите
и небето се срива със грохот.
И крещи тишината в безумие,
полудяла от толкова болка...

А сърцето ми скърпва доверия.
Ослепява нарочно. За всичко.
Бие тихо. Отмерва безвремие.
И...не може да спре да обича.