⚛

Сега ще се сбогувам много тихо
с онази непораснала мечта.
Най-после ще я пусна да си иде.
И след това ще се превърна в прах.
Ще позволя на вятъра да ме разпръсне
високо във небето на октомври.
И всички думи ще са много къси.
Премигващи. Отиващи си спомени.
Ти даже няма да усетиш, че ме няма.
Ще чувстваш само, че Луната е излишна.
А аз ще бъда празнотата в дланите ти.
И болката във въздуха, когато дишаш.

(пре)сътворение

Тази нощ е последна.
А след нея е мрак.
Предбиблейски. Нечувал за Господ.
Вледеняващо Нищо. И една тишина -
необятна и тътенно остра.
Тази нощ е последна...
И след нея сама
ще създавам Вселена. Без тебе.
От взрива на последната моя сълза
ще направя пространство. И време.
Тази нощ е последна.
След нея светът
ще започне наново създаден.
Първи ден в календара
е утре.
Денят
от Вселена, в която те няма.

Приказка, която не става за нищо

Хайде да се сбогуваме, искаш ли...
Да не трупаме празни надежди.
Малко тъжна е тази приказка.
И съвсем невъзможна изглежда.
Има някаква странна принцеса,
дето сама се преструва на жаба.
Появяват се няколко вещици
в кратки роли. За няколко кадъра.
Има принц, който изчезва,
омагьосан от някого временно.
И огромна, бездънна бездна
за пропадане на принцесата.
Но когато принцът се върне (защото
колко трае една магия...)
тя е цялата, цялата обич.
И не може да го прикрие.
И така се въртят нещата...
Като стара, издраскана плоча.
Имало едно време... и нататък.
Краят липсва. Няма я точката.
Хайде да я напишем, искаш ли?
Нищо, че принцесата го обича.
Много тъжна е тази приказка.
Но не става дори и за притча.

нощ

Не знаеш къде съм. Нито коя.
Измисляш ми цвят на очите и име.
Прогарям искряща червена следа
в сърцето на твоята синкава зима.
И после в съня ти вали, и вали...
Не сняг. Нито дъжд. А пепел от обич.
Боли ли без мен? Навярно боли.
(И мен ме болеше. Но вече не помня.)
Не знаеш къде съм. Обаче туптя
във пулса ти тайно. И много горчиво.
Недей да ме търсиш.
Аз съм Нощта.
Която ти никога няма да имаш.

adagio

Септември си отиде. И вали.
Една тъга пресича хоризонта.
Небето се завива със мъгли
и крие някаква несподелима болка.
Дърветата не плачат. Но мълчат,
откакто птиците им отлетяха.
И мъртвите им есенни листа
политат и угасват на асфалта.
А вятърът е само послеслов,
след който непременно идва краят.

И всичко ми напомня на любов,
която някой вече не желае...

>>