Тишината, която боли

Не си заслужил ни една сълза.
Не ми ги връщай, вече ги изплаках.
Върни ме само там, където бях
преди да срещна теб. И Самотата.
Върни ми мен. Каквато бях преди.
Не можеш. Няма ме. И ти ме нямаш вече.
Напълно си успял да заличиш
и спомена за мен. Защото пречи.
Да помълчим. Нали, умеем го добре.
И без това отдавна не ти вярвам.
Доверие с изтръгнато сърце -
това съм аз. Ти просто си ми рана.

Като Виа Понтика за хора

Следобедното слънце пълни с блясък
прозорците на сградата отсреща.
Внезапен гълъб каца на терасата
и ме поглежда толкова човешки -
разбиращо, приятелски и с обич.
Изглежда някак топло и красиво.
Би искал да остане, но не може.
Обръща се и по човешки си отива.
И пак се връща споменът за тебе -
солен като сълза. От преумора.
Усещам се сама и непотребна
във този свят на прелетните хора.