Всичко, всичко на света!

Изглежда, вече нямам нужда от Луна.
И ми е все едно за звездопадите.
Не ме интересува ни дъжда,
ни Слънцето, заспало над площада,
ни облаците, дето като стадо
похрупват синята трева в небето,
ни сянката на тази птица бяла,
ни лятната любов на ветровете.
Не са ми нужни шепите на залеза,
в които влизах, за да пиша стихове.
Не ми е нужно нищо на Земята,
защото имам теб. И ти ми стигаш.

За тебе е

Отвъд дъжда, във който ме намери,
отвъд онези диви ветрове,
отвъд ръждивите отдавна двери
на моето измислено небе,
отвъд дъгата, слязла над морето,
отвъд морето, спряло на брега,
отвъд Луната, и отвъд лицето ми,
отвъд живота и отвъд смъртта
и въпреки, че нищо не е вечно,
и въпреки, че аз сама не знам защо,
стоя отвъд. Не близо. Не далече.
И просто си отглеждам стрък любов...