Това ли питаше...

Ти не знаеш колко пъти съм умирала.
(Убиваше ме между другото. Небрежно.)
Сега е все едно дали съм жива.
Погребах всички глупави надежди.
Сега съм призрак. Дъх във огледалото.
Прозрачна сянка. Тъжно привидение.
Поне съм бяла. Толкова съм бяла...
Ако погледнеш в мен, ще ослепееш.
Но ти не гледаш... Никога не гледаш.
И не видя как бавничко ме губиш.
Как се стопявам тихо и безследно,
докато ти си... просто другаде.
А аз оставам сам-сама, където
изхвърлените обичи умират.
И не е тъжно, че не вярвам в тебе.
А че след теб не вярвам в никого.

Lost. Not found.

Вече не боли. Почти не плача.
Вече не съм твоето момиче.
Не очаквам да ме гушнеш в здрача.
И не искам ТИ да ме обичаш.
Вече ми е все едно. Напълно.
Ти си чужд. Неистински. Далечен.
И какво, като не ми се сбъдна
тази мъничка мечта за вечност...
И какво, като съм просто...никоя
във навалицата от такива като мене.
Аз се уча бързо. Бързо свиквам.
После много тихичко изчезвам.
И не можеш да ме върнеш.
Няма начин.
Някак твърде късно е да ме обичаш.
Твърде непосилно ми е да ти вярвам.
Просто... не съм твоето момиче.