А никой, никой не видя...

Тези светли, жълти хризантеми
ми напомнят паднали звезди.
Някой ги е хвърлил на асфалта
и е стъпкал техните лъчи.
Но сияят в мрака. Как сияят...
А отгоре тъжната Луна
като майка нежно се протяга
и им шепне със приспивен глас.
Утре, сигурно, едва ли ще ги има
в този свят на хора без очи.
Те умират. Тихичко умират.
Три мънички паднали звезди.

Усмихни ми се...много!

И ей така...измислям светове...
Понякога и Тебе си измислям.
Какво като си там...не знам къде...
на края на Земята. Пак си близко.
Във нощите ми идваш, мълчалив
и много дълго те целувам. /Ти не знаеш./
Таванът ми се пълни със звезди
и става на вселена мойта стая.
И после чакаш уморена да заспя,
а ти по клепките ми слагаш нежни сънища.
Какво като си там, накрай света...
Нали във всяка моя вечер се завръщаш...

Понякога, през есента...

Когато Есента си спомни, че е хубава
и сложи малко слънце над дърветата,
два вятъра се влюбват и нахлуват
и става жълто, приказно и светло.
А няколко момчета тъй улисано
пришпорват своите велосипедени коне.
Едни съвременни и мили рицари,
със още крехки, детски рамене.
На пейката жените жужнат тихо.
Плетат дантели и приличат на пчели.
Във раклите им бяло се усмихват
надиплени чаршафи.И мечти.
А есента е хубава, ако поиска.
И ябълково парфюмира тишината.
В косите ми, от вятъра разплискани,
узрява залезът. И аз съм лято.

Не спирай да сънуваш

Сънувал си ме...Каза ми Луната.
За малко във прозореца ми спря.
Разказа ми за тебе. И угасна.
Или пък просто нямаше Луна...
Но ти си ме сънувал. Аз усетих.
Напълно сигурна съм - ти си бил.
По кожата ми мина като трепет,
а после във косите ми се скри.
И аз поисках топлото дихание
на дланите ти, влюбени във мен.
Когато укротена и смълчана
заспивам върху твойте рамене.
Сънувал си ме...Каза ми Луната.
И после стана облак от звезди.
През тях премина нежен, нощен вятър
и тихичко в очите ми се скри.

Не бързай да ми отговаряш...

Черешов залез, есенно небе...
Какаото ми има вкус на петък.
А вятърът безгрижно си плете
жилетка от изпуснати моменти.
Опитвам се с очи да уловя
последната оранжева минута.
Небето цялото е станало дъга,
когато слънцето заспива в скута му.
Дали и ти ще можеш някой ден
да станаш толкова...не, повече разнежен,
когато ме прегръщаш, уморен,
а аз заспивам, стоплена в ръцете ти...

Отмагьосай ме!

Мъглива нощ. И есенна, и мокра.
Покрита цялата с воал от тишина.
Дори се чуват стъпките по покрива
на старата магьосница - Луна.
Навярно се опитва да намери
по керемидите изпадали звезди.
А всички котки и изглеждат черни.
И за това не може да заспи.
В такава нощ се мъча да открия
как се отключва моето сърце.
Луната е направила магия -
да се отключва само с Теб.

Хората, които останаха без сенки

Банална вечер. Само че различна.
/Луната май е малко по- така.../
Две сенки по асфалта криволичат
и после се събират във една.
Навярно Той целува Нея
на ъгъла на първата им среща.
И си шушукат. Тихичко се смеят
на нещо тайно. Тяхното си нещо.
И после се разделят. Тя върви,
а листопадът и постила жълта нежност.
Той дълго я изпраща със очи.
Чак докогато погледът му се премрежи.
И после тръгва. Някъде натам,
където в нощите си тихо я сънува.
/Луната май наистина е по- така.../
А сенките им още се целуват...

Особено ми липсваш през ноември...

Дай да си поговорим. Просто така.
За живота, за тебе, за времето...
Ти ще гледаш звездите. Аз пък - чашата с чай.
И ще бъде уютно и есенно.
Ще забравим, че всъщност, сме ужасно сами
и че ти си почти нереален.
Ще се сгуша до тебе, а ти ще шептиш.
И ще стана обичане. Цялата.
А в минутата точно преди да заспим
ще целуна лицето ти в здрача.
И над нас от небето цяла нощ ще вали
вместо дъжд - пух от глухарчета.

Малко след изгрева...

Аз съм някак ужасно оранжева.
Като някаква рижа Луна.
И съм късен отенък на лятото.
И изобщо не искам да спя.
Цяла нощ ще остана събудена
да рисувам хиляда звезди.
Есента ще ме мисли за луда
и ще влиза във всеки мой стих.
Да, обаче когато се съмне,
ще съм станала цяло небе.
И навярно съвсем необмислено
ще се влюбя. Със сигурност.
В теб.

Средата на ноември

Красиво е... И някак безнадеждно.
Когато залезът превáля хълма.
Небето гали със излишна нежност
земята по заоблените ръбове.
А след това започва да вали.
Нощта изтича в тъмните улуци.
Прозорците изхвърлят светлини,
които падат на асфалта и накуцват.
Типична ноемврийска нощ.
Преглъщам я с мечти и шепа стихове.
Дъждът рисува върху мокрото стъкло.
Намига ми. И се усмихва.