Единственото сигурно нещо

От утре няма да съм същата. Ще съм различна.
Ще имам малко смисъл. Даже никак.
Ще съм абсурдна. Много алогична.
Ще бъда скучна. Като тъпа книга.
Ще съм отчайващо безвкусна. Безполезна.
Ще бъда сива, колкото си искаш.
Ще бъда много празна. Като бездна.
Ще бъда нищо...Ще съм просто нищо.

Но днес все още мога да съм жълта.
Да бъда течен шоколад и фреш от диня.
Да бъда като Дядо Коледа, нахълтал
през лятото /защо пък не?/ в комина.
Да съм ти пликче пуканки във киното,
сметанов сладолед, заря в небето.
Да бъда чаша много нежно вино
и цяла да се влея във сърцето ти...

От утре няма да съм същата. Ще бъда тиха.
Без теб от утре ще съм друга. По-различна.
Ще си запазя само малко стихове.
И начинът, по който те обичам.

Да си останем непознати...

Дъждът не ме познава. Не по име...
Познава само кичурите на косите,
извивката на раменете ми, очите,
в които скрива тъжните си рими.
Но не познава стъпките ми по небето,
които бягат над валящите му мигли.
Дъждът не може днес да ме настигне.
Не може да надникне във сърцето ми.
Познават ме единствено дъгите -
те знаят името ми. Те ще ме повикат.
Дъждът над тях ще пада много тихо
и след това безшумно ще си иде...

Да срещнеш Ал Грийн...

Просто в момента гледам по 4-5 серии на "Али Макбийл" на ден. И май не ми се отразява добре. Но поне изобилства от песни, които ми се отразяват добре :) Всяко нещо има своите положителни страни. Стига да съумееш да ги видиш на време. На време е много важно. Защото понякога едно малко закъснение прецаква нещата.

Луна в шепите

От ляво на Луната пада дъжд.
От дясно - падат думи.
Почти внезапно, много изведнъж,
Луната заприличва на безумие,
поникнало в мастилено небе,
като една златиста, обла грешка.
И аз се мъча да я стигна със ръце,
макар да знам, че сигурно е тежко
да извървя пътеките пред мен,
прегърнала сълзите на Луната...
И въпреки това, ще е добре.
Поне ще имам пътепоказател.
Поне ще имам снопче светлина
и някой, който да прегръщам...
Ще имам себе си, една Луна
и още сто пътеки за невръщане.

На разсъмване...

/отвъд пределите на всички светове/

Все някога ще стане и това...
ще се събудя, топла, във ръцете ти.
Ще се събудиш, тих, във мойта длан.
И всичко ще е просто шепотно -
и моят глас, и твоите очи,
и слънцето, помилвало небето,
и птиците, и бледите звезди,
които гаснат, уморени по лицето ми,
и устните ми, и дъхът ти, и нощта,
и вятърът, преминал през стъклата...
Все някога ще стане и това...
Аз те обичам. И ще го дочакам.
Дори да бъде в някой друг живот,
в друга вселена, в друго време...
Аз вярвам в тази истинска любов.
А ти? Ти вярваш ли във мене...

Не се разбирам и сама...

но трябва да съм на високо...

Понякога е нужно и това -
да слезеш на земята и да крачиш
по стария, очукан тротоар.
Да бъдеш като всички минувачи,
които носят в себе си живот -
не истински, но делничен. И празен.
Не питаш как, не питаш и защо.
Навярно е опасно. И заразно.
Аз малко съм отвикнала да ходя.
По покривите повечко летях.
Но стига толкова. Нали сме хора?
А хората се раждат без крила.
И тъй. Здравей, Земя! Ти как си?
Отблизо ми изглеждаш симпатична.
А аз на теб? Не казвай. Все е тая.
На пук и на инат ще се обичаме.
А аз ... за мъничко съм тук -
ще постоя ден-два и ще си ида.
Посях си рози в стария олук,
и трябва да нагледам керемидите.
Тъй, че, земя - здравей и чао.
Аз все за кратичко се приземявам.
Небето ми ми маха със Луна
и просто... дяволски ме изкушава.

А може би сънувам и не знам...

Очите му са топли, като нощ,
откъсната от дланите на юли.
Той има слънце в задния си джоб,
което слиза в погледа ми сутрин.

Усмихва и сълзите ми. Без глас
разказва приказки и водопади.
Понякога мълчи. И аз мълча.
И свети в мене тишината му.

Във полунощ е музика. И лунен прах,
полепнал по сънливите ми мигли.
Аз, без да искам, се превръщам във звезда.
И тихичко над него се издигам.

Измислях си го цял един живот.
И още сто преди това съм го сънувала.
Обичала съм го от още сто...
И той е толкова истински, че се страхувам.

Кое е, всъщност, важното...

От тишина...

Не знам какво да кажа на Нощта.
Мълчи ми се. А тя отдавна знае всичко.
Познава и сълзите, и смеха,
и начина, по който те обичам.
Познава даже тази тишина,
която стъпва в мен, съвсем на пръсти.
Нощта мълчи. И аз мълча.
Единствено дъждът навън разпръсква
вода и въздух, лято и небе,
и няколко звезди по тротоарите.
Когато стана дъжд, ще спра до теб
и сигурно ще те целуна много бавно.
Не знам ще плача ли. Или пък ще шептя.
Ала по устните ти тихо ще се стичам.
Ще бъда дъжд. Целувка. И жена,
която до полуда те обича.