История за струни и небе

Ноември...Страшно му отива
да свири "Лунната соната".
Виолата на вятъра приспивно
въздиша на ръба на тишината.
И тихо, тихичко прозвънват
звездите, закачени горе.
В една мелодия от въздух
танцуват есенните клони.
И много бавно се събличат
от кратките си жълти дрехи.
Приличат малко на момичета,
които влюбени в небето
протягат длани и докосват
свенливо гладкото му тяло.
И след това пристъпват боси
в прозрачния му стъклен замък.
Ноември. "Лунната соната".
Нощта така тежи от нежност,
че няма как - пак ставам вятър.
Безкрайно твоя. И далечна.

Аз и обичта ми...

Не заспивай, моя обич. Не заспивай още.
Вънка месечината нещо ти шепти.
Тя познава всички най-безсънни нощи
във които искам да се случиш ти.

Остави я, обич. Нека ти разказва
как те чакам дълго. Цял един живот.
Как без теб е тихо и до лудост празно
във това огромно, ледено легло.

Не заспивай, моя обич. Още не заспивай.
От звездите днес ще ти направя дъжд.
Най-накрая, знам, Той ще ни открие.
Ще заспим в ръцете на най-добрия мъж.

И такава есен има...

Лениво слънце, като котарак,
приседна върху къщата отсреща.
Протегна се, а после се засмя
и някъде към три, към три и нещо
заплете острите си тънички лъчи
във нишките на моите завеси.
А вятърът започна да шепти
една забравена любовна песен.
Там някъде ръмеше листопад.
Бродираше в асфалта жълти кръпки.
Една магия мина над града.
И тихите и, илюзорни стъпки
донесоха, незнайно как, у мен
едно усещане за нещо по-различно.
Така ли ми се стори, или не...
но се почувствах /странно е/ обичана.

Кратък преглед на различните форми на една любов - моята.

Моята първа любов
беше на шест години.
Нищо вълнуващо, всъщност.
Бяхме на детска градина.
Моята бурна любов
разнищи душата ми. Цялата.
Да. Неизбежно е. Знам.
Но боли от раздялата.
Моята тайна любов...
Ето, сега се усмихвам.
Той съвсем не разбра
как отдалеч го обичам.
Моите кратки любови
/всички - граничещи с вечност/
бяха по капка отрова
в тихия пулс на сърцето.
Любовта на живота ми.Той.
Нека остана безмълвна.
Тя е по ангелски чиста.
Понеже остана несбъдната.
Толкова много любов...
И всичката - в минало време.
Всичко е толкова преходно,
но от сърцето ти взема.
И от днеска реших -
искам една. Последната.
Тази любов, която
в мене ще спре времето
и дъха, и сълзите ми,
и ще топли до край.
Моята обич последна...
сбрала всички в една.

Просто необходимост

От есени и дъжд ми става скучно.
А дните плават в локвички вода.
Така и не успях да се науча
да мога да обичам есента.
Затварям се във къщи и рисувам
върху тавана пролетни треви,
в които няколко глухарчета танцуват
като изящни слънчеви сълзи.
Какво ми трябва - само малко музика
и чаша чай. От мента, ако може.
Луната да остане дълго будна.
Две стаи тишина...И нищо повече.

>>>

Кажи ми...

...

Когато пръстите ти нарисуват
криле по голия ми гръб,
а лунните лъчи танцуват
в очите ми, вместо да спят,
когато устните ти вдишват
от раменете ми звезди
и ставаш целият затишие
в мига, преди да се взривиш,
и някакси неумолимо нежен
целуваш всяка точица по мен,
когато просто безутешно
се сбъдвам в твоите ръце
и по гърдите ти прошепват
косите ми задъхан стон,
кажи ми, че не е вълшебство...
Кажи ми, че не е любов...

Без мед

Този дъжд така вертикално вали,
сякаш сее в земята малки морета.
И изглеждат разплакани всички звезди
по прозорците на небето.
В моя чай плува резенче жълта Луна.
От лимон я направих. И киселее.
По терасата скача монотонно дъждът
и се радва на лошото време.
Аз го слушам и пиша някакъв стих,
който няма никакъв смисъл.
Не защото е есен и защото вали,
а защото луната е кисела.

Усещането, че те има...

Нали е есен, няма как - тъгувам...
Луната е сърдита на света.
Лъчите и са струни на цигулка,
в които пръстите на вятъра свистят.
В прозореца ми хвърлят шепа ноти
и уж са тихи, а така звънят...
Една звезда се олюлява кротко
на крайчето на онзи Млечен Път,
по който все се каня да премина
и да достигна Твоята Земя.
А някъде, високо над комините,
небето крие в шепички дъжда.
Нали е есен, няма как - тъгувам...
И цялата Вселена с мен притихва.
Не мога друго. Само те сънувам.
А ти ми липсваш...само как ми липсваш...

Само нощем, когато има...

на Теб

Денят привършва. Малко уморен
и много, много малко тъжен.
Небето му, лилавото небе,
сега звездите и Луната ще развърже,
ще пусне нощния си вятър да витае
над клоните, в които есента
разплита жълти листи и ридае,
наметнала прошарен листопад.
Ще слезе Нощ. Индигова принцеса.
И ще приспи прозоречните светлинки.
А в облаците - тюлена завеса -
гласът и много нежно ще шепти.
Тогава ще те имам, моя обич.
Поне за малко ще се сгуша в теб.
Какво, като наяве все не можем
да срещнем тези наши светове...
Какво, като сме все така далечни
и ти си Слънце, аз пък съм Луна...
Пред нас остава още цяла вечност
и цял един безкраен звездопад...

Текст,

който няма никакви претенции да бъде стих.

Във рамката на твоето мълчание
аз вграждам себе си. И малко цветове.
Но ти не знаеш...Няма как да знаеш.
Понеже сме в различни светове.
Не знаеш с колко много обич
запълвам фугите във твоята душа.
Усещаш, може би...Или не можеш.
Но все едно. Да бъде тишина.
Да бъде тишина, в която само
да чуваш пулса ми. Но като свой.
Опрял чело на топлото ми рамо.
И само мой. И само мой...