Високо. И далече.

Гълъби, небе и нищо повече...
Целият ми свят. Това ми стига.
Днес не вярвам вече в обичи.
Те болят. Предават те. И си отиват.
Днес не вярвам в думи. Нито в действия.
Нито в утре. Нито пък във вчера.
Днес не помня нищо. Нито търся.
Нито искам ти да ме намериш.
Днес е ден за тъжно осъзнаване.
За приемане на Тишината. И на липсата.
Днес е ден, във който ти прощавам.
И е хубаво. Почти.
Като във приказка...

На края...

Усещаш ли когато ставам ледена
как въздухът горчи от тишина?
Как вече нямам нищичко за вземане,
а всъщност исках всичко да ти дам...
Сълзите ми дори са вледенени...
кристално режат...Режат. И боли.
Не ме губи! Постой със мене,
дори и двамата ужасно да мълчим.
Да измълчим предишните си рани,
неверия, обиди, суети...
И чак когато нищо не остане,
тогава, ако искаш, си върви.
Аз ще остана. Просто ще остана.
Каквато бях за тебе - лунатична,
живееща във приказките само...
Аз ще остана. За да те обичам.