"В друго време, в друг свят..."*

Безкрайната поляна с незабравки...
Пътеката до Тъмната Гора.
Усмивката под сламената шапка.
И дядовата грапава ръка.
И босите ни стъпки по тревата.
Талантът ни да си измисляме игри.
Прелитащият над лозите вятър.
И дядо със усмихнати очи.
"Нашата къща" в клоните на крушата.
Прозорчето със счупено стъкло.
"Аз вече няма да съм толкова непослушна."
И дядо. Със шишенце "Риванол".
Сега са толкова по-различни дните...
Аз вече слушам, дядо, но... боли.
Лекувам се със спомени, които
незнайно как превръщам във сълзи.

* песента на "Сигнал", разбира се

(не точно) меланхолия

Есента се усеща по
вкуса на небето.
И по ранния син полуздрач.
По маршрута на птиците.
По звука на крилете им.
И по тихия глас на дъжда.
Има само минути
до края на лятото.
Само резенче слънце остава.
И Септември рисува
жълтинки по листата.
А Денят мълчешком изтънява.
Този град става тъжен.
И във малките улички
скрива късчета лятна любов.
Но такъв го обичам.
Много. И повече.
Светлосин. Незабързан.
И мой.