Не вярвам на дъжда...

А е топло... Обаче вали.
Монотонно звучи. Телеграфно.
Тези капчици стават реки
по атласите на стъклата ми.

И прозорецът става планета,
по която се скитам самичка.
Няма кой да докосне лицето ми.
И валя...уморено и тихичко.

И измислям си тебе (отново).
Сгушвам шепи във твоите длани.
А дъждът се оглежда в прозорците,
да ми каже, че всъщност те няма...

7 коментара:

  1. I don't believe in Rain ...

    It is hot, but It is raining
    somehow monotonous.Telegraphic
    all the drops into river assembling
    on the atlases of my windows static

    And a planet my window has now become
    where now I simply wander alone
    and there is No one to streth out his palms
    upto my face ... so I'm raining forlone

    And I fancy You here (all over again)
    And I cuddle my woman's palms in your hands
    someone is looking in my window - the rain
    telling me maybe, You're not into my land ...

    ОтговорИзтриване
  2. Ян! Мерси :))
    И понеже ме изумяваш какъв си скорострелник -
    http://www.youtube.com/watch?v=vpTEm_kgyBI
    :)))
    Много ти се радвам :)

    ОтговорИзтриване
  3. Излязох само по блуза - исках да усещам дъждовните капки колкото се може повече. Тръгнах по улицата, която в единият си трябваше да реша наляво или надясно да завия. Вдясно бих се спунала към малките улички водещи към Малките Петте Кьошета. Наляво уличката води към Борисовата Градина. Без да мисля дълго, завих наляво. Тук-там прозорците на къщите бяха отворени, а през тях гледаха уморени очи. Вървях съвсем бавно, а дъжда бързо ме мокреше. Косата ми беше спусната, лицето ми сякаш току що беше наплискано със планинкса, студена вода. Потърквах очи от време на време. Усещах лека хладина, но въздуха вече ухае на пролет. Минах покрай трамвайната линия - полупразен трамвай, бавно спускащ се от непроходимите улички.
    Навлизам в парка. Шумовете започват постепенно да избледняват. Притъмняло, разлистено, зелено, есенно кално и спокойно е. Имам усещането, че птиците около мен се надсвирват. Поглеждам към небето със затворени очи - дъжда се усилва, хладните му тупвания се стопяват някъде по мен. Толквоа чакам момент! Сякаш като да вдъхнеш аромат на свобода; като да докоснеш небето и да се разнесеш в него на безброй частици. Толкова е хубаво. Неуловимо! Почти проливния дъжд ми създаде усещане, че някъде дълбоко в гората, където съм само аз и природата. От тих и спокоен, дъжда, се превърна в проливен и студен. Вървя по запустелите алеи и ми се ще да седна на земята. Ще ми се да седна и да остана за известно време. Вали ме, става ми хладно. Леко потрепрвам. Седнала, валеейки ме дъжда за сещам за онази толкова меланхолична и интимна Мелодия за Пианото - сякаш е създадена от сълзите на някой. Стоя под дъжда и се чувствам безкрайно спокойно, сякаш всички мои Аз са слети в едно. Не мисля за нищо, не искам нищо, просто гледам капките дъжда как се ронят по дърветата; как се свличат по ръцете ми и сетне утехват в мократа пръст. Иска ми се да остана тук за дълго време. Небето се избистря, но някъде в далечината гръмовете не отекват, напомнят за себе си.
    Чувствам се мокра и почти невидима. Искам да обходя всички необходени пътеки. Искам да вляза в гората и да стъпвам по ничии стъпки. Вали тихо и е хладно. Все повече потрепервам, но не усещам хлад. Можеш ли да усетиш Ти чрез думите ми какво изпитвам, докато вярвя в гората? Можем ли да надникнем в дъжда и да заслепим всичките си страдания и техните разсейки? Можем ли?

    ОтговорИзтриване
  4. Видях как се ражда един дъжд. Миналото лято. Съвсем случайно. Летните дъждове са такива - бързи и мимолетни, идват ненадейно и си отиват по същия начин. Нищо не предвещаваше този дъжд, за това се изумих, когато случайно погледнах към небето (аз често гледам на там:)) и видях капките...Цял рояк, едри, тежки капки летен дъжд, които блестяха от слънцето и още не бяха докоснали земята. Обикновено дъждът се вижда чак тогава, когато се чуе :) А този дъжд успях да го уловя още докато се раждаше. Беше едно от най-красивите изживявания в живота ми. Не знам ще се повтори ли...
    Та, когато погледнеш в дъжд като него, разбираш, че няма болка. Че всичко е красиво по свой собствен начин, стига очите да са "настроени" на правилната честота на възприятие. Но дъждовете са различни. Като хората. Има такива, които ме разплакват. Макар да няма конкретна причина за това. Те валят шепнешком, пръстите им са хладни и тъжни. Сякаш свирят на тънките струни на вятърна арфа някаква мелодия, която знам, незнайно от къде, но сякаш е неделима част от мен, от теб, от Вселената.
    Снощният дъжд (поне бургаският), беше някак дистанциран. Сякаш валеше, не защото иска, а защото трябва. Донякъде беше в синхрон с тъгата ми от липсата на някой, и в същото време - в дисонанс с копнежа ми да се намерим. Беше един болезнено прям и откровен дъжд, който не се опита да ми обещае нищо. Звучеше като телеграма. "Няма го точка Не чакай точка Приеми фактите точка" Конкретен и ясен. Каза каквото имаше да казва и си тръгна :)
    Но аз пък съм неподходяща почва за тъга. Пониква в мен, но за малко. После изсъхва. Не знам защо е така. Имам прекалено много цветове, вероятно.
    А обичам да е тихо. Понякога тази ми тишина създава илюзия за тъга. Но не. Не е. Просто в тишината съм единствено себе си. И тогава всеки дъжд е красив и носи светлинки в капките си.

    Благодаря ти за споделянето на дъждовните настроения! Значи много за мен!

    ОтговорИзтриване
  5. Mnogo mi e mokro :) Chak se opisah dnes i go vpletoh v dumi. Shte zavaliat. Skoro. :) .

    ОтговорИзтриване
  6. чакам...
    ще ми е приятно да 'видя' този дъжд :)

    ОтговорИзтриване
  7. А. , ...а аз наистина си чакам твоя дъжд :)
    Идея нямам ще прочетеш ли това, ама нищо...аз да си кажа :)

    ОтговорИзтриване