Не вярвам във смъртта.

Под сянката на вятър светлоок
едно небе се счупи и заплака.
Слънцата му се свиха на кълбо,
превърнаха се в дъжд и онемяха.

Аз станах просто шепа тишина
и позволих на устните ти да ме имат.
А после от очите ти валях
и имах вкус на ягоди през зимата.

Изгубих се в пътеките след теб.
Завръщах се в погрешната посока.
Крилете ми, превърнати в ръце
отказваха да стигнат до високото.

Потъвах във земята и мълчах.
От въздух нямах нужда. И умирах.
Загърбих слънцето. И в тъмнина
се учех да забравя, че те има.

Но, знаеш ли...Така е по-добре.
Защото днес пониквам като цвете.
Разлиствам плахи, нежни цветове
и ... имам още обич във сърцето си.

Навярно някой ще я пожелае...