Приказка без цел и посока...

и подарък за Емо :)

Не знам дали сте виждали моята къща. Но няма начин да не сте. Тя се намира във вашия град, точно в сърцето му, на онази, малката уличка с паветата и с дърветата с огромни корони, точно на първата пресечка в ляво от залеза.
Нарочно си я избрах там, защото когато Слънцето ляга зад покривите на отсрещните сгради, съвсем, съвсем последният му лъч винаги се закача за комина на голямата къща, която е точно срещу моята и остава да свети още цели петнайсет секунди след работното си време, точно в прозореца на дневната ми.
Хех, 15 секунди...ще кажете вие с насмешка.
Но ето тук грешите.
Петнайсет секунди залез в повече са ужасно дълго време, през което се случват ужасно много неща.
Всъщност, не чак толкова много, така като се замисля.
Просто ми идват гости. Идват, пият с мен по чаша чай или какао,разказват ми по нещо и си тръгват. Хващат се за Последния Слънчев Лъч и изчезват незнайно къде. Те си знаят, тоест, само аз не знам. Чудите се какви гости...Ами - различни. Понякога човеци, друг път не съвсем...
Понякога идва онази възрастна жена, която продава цветя на ъгъла между две недели. Идва с кофата, в която са потопени хиляда хиляди нарциси и в стаята става толкова жълто, колкото никога не е било. Тя ми разказва за едни далечни нощи, пълни с фокстрот и един мъж...Един единствен, но най-прекрасния...Въздиша тихо, а очите и гледат някъде над облаците и тя танцува ли, танцува назад през времето.
Друг път идва един бял вълк. Всъщност, не съм бял, ми казва. Съвсем нормален съм. Само че, нали знаеш, брашното, седемте козлета...И ми казва - имаш ли ябълки? Аз имам. Писнало му е на него от тази приказка, но си я обича. Все с камъни в стомаха
се оказва. И гладен, гладен... Не искам да ям козлетата, казва. Аз толкова време живея с тях в една приказка, че като деца са ми станали. Бели си бавно ябълката и продължава: Онзи, малкият, дето се крие в часовника...много ме обича, да знаеш. Онзи ден, в една пролука между две разказвания на приказката, реши че е крайно време да се промени нещо, та да спрат да ме хвърлят в кладенеца. И реши да го зазида. Да, ама така няма да има приказка с щастлив край. А аз не искам такива приказки. За това ще лежа в кладенеца по 300 пъти на ден, или по толкова, по колкото майките и татковците решат да разкажат нашата приказка на децата си, а понякога ще идвам при теб, ако имаш ябълки...И очите му едни такива добри, добри...почти като на дядо ми...
Вчера дойде една костенурка. Не била от никоя приказка. Просто така. Да, ама била братовчедка на Тортила и познавала Буратино. Обаче нямала златно ключе. Аз я успокоявам, че не на всички са им нужни златни ключета и подарявам едно стъклено топче.
А веднъж беше дошла Герда. И като се почна - съвсем по женски - Кай това, Кай онова...уж изпаднало леденото кристалче от окото му, ама не съвсем. Все Снежната Кралица му била в мислите. Мъже, какво да ги правиш, въздъхва тя и отива да полива розите.
Един път пък, дойде някакъв господин. Объркал се бил. Не знаел как е попаднал в къщата ми. Пълен киселяк. Чиновник с язва. Твърдеше, че никога не е бил дете и не е носил къси панталони. Попита къде е вратата. Аз му казах, че врата няма. Трябва да си тръгне с Последния Слънчев Лъч. Ама до тогава има цели петнайсет секунди, през които можем да изпием по чаша ментов чай. Той мърмори недоволно, но все пак сяда на креслото до масичката и се навежда да вземе чашата си. А в чая се отразява лицето му.
На деветгодишно момче, чието хвърчило се е заплело в клоните на една акация. Киселякът се вцепенява, после чертите му бавно се отпускат и той се разплаква. Не бой се, му казвам. Ще ти дам моето хвърчило. После той държи в едната си ръка връвчицата на хвърчилото, а в другата- слънчевия лъч и изчезва незнайно къде. Но аз и от тук го виждам как се усмихва.
Понякога и на мен ми се иска да се хвана за Последния Слънчев Лъч. Ако някой ден изчезна, да знаете, че съм го направила.
А вие наминавайте през къщата ми. За да има кой да посреща гостите.
Чаят е в шкафа над микровълновата печка. И какаото също. Там има и захар и мед. А млякото е в хладилника.

6 коментара:

  1. Caribiana,
    благодаря,
    (мечка)(мечка)(мечка)(мечка)(мечка)х100000000000000билиард на степен n+1
    не си тръгвай- тук са хората които обичаш и които те обичат... да пием чай вечерта???
    И пак- благодаря...

    ОтговорИзтриване
  2. :))
    За нищо! Имаш още една приказка, която изчаквам да се появи.
    А аз оттук не мърдам!
    Добре ми е на покрива, хващам всички лъчи на Залеза :)
    И да...вечерния чай! Задължително!
    ...
    сега заеми отбранителна позиция, понеже изстрелвам цял батальон мечки :D

    ОтговорИзтриване
  3. Херцогиньо-о-о-о-о !!!!Разплакахте ме!!!!!
    А ако знаете колко пъти съм ги хващала тези ваши последни лъчи и какво неща са ми се случвали след това-а-а-а.Благодаря Ви,че Ви има!

    ОтговорИзтриване
  4. Контесо, обещавам да има още много лъчи, само ако не Ви разплакват, обаче :))
    Прегръдка!

    ОтговорИзтриване
  5. мече!!!
    моля, разкажи ми още една приказка!!!

    ОтговорИзтриване
  6. обещавам :)
    Но не обещавам да е по-смислена от тази :(
    Приказките със смисъл ми убягват доста ловко :))
    Прегръд*

    ОтговорИзтриване

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.