А зад стените, някъде, светът
събужда птиците си. И растат цветята...
Във моя замък всички птици спят.
А между плочките пониква вятър.
И всичко тук е в полусветлина...
Прошумолява роклята ми от снежинки.
Не мога да говоря. И шептя.
Защото трябва да ти кажа, че обичам...
Огледалата ми са целите във лед.
Не мога да ги разтопя с дъха си.
Таванът е висок. Като небе.
И само Слънцето понякога разкъсва
воалите му - сплетени мъгли.
И тънките лъчи ме осветяват.
Тогава се разтапям. На сълзи.
Тогава ставам много, много бяла.
Но знаеш ли, във ледения си дворец
аз мога да обичам. И мечтая.
Зад рокля от снежинки съм сърце.
Обикновено. Истинско. Отчаяно.
Няма коментари:
Публикуване на коментар