*

Моето зимно слънце се спуска по хълма
и е цялото вятър и сняг.
А във него е бяло. И мъничко стръмно.
От една непонятна тъга.
Или може би тя е съвсем понятна.
Непонятно е само как
се е скрила във него и му взема от златното
и разпръсква трошици мрак.
И на мен ми се иска да взема ръцете му,
да ги стопля със мойте ръце
и да чуе как тихичко шепне сърцето ми,
че го пазя от лятото в мен.
Или, може би, то това си го знае.
Нищо, че си мълча.
Моето зимно слънце. Моята нежна тайна.
Моята малка тъга...

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.