/под други имена/
Интервенции по душата
Заключвам всяка еретична мисъл
че бих могла да съм обичана.
Не съм поредно име в списъка.
Отричай ме, отричай ме, отричай ме!
Счупи звездите в нощното небе.
То трябва да е много тъмно!
Сърцето ми не е сърце,
а просто някакъв си мускул.
Душата ми не е душа,
защото, казваш, сме материя.
Не вярвам вече в чудеса,
за да не бъда лековерна.
Разбий Луната! Мразя я!
Тя е за жалки романтици.
От днес съм друга. Не летя.
Върни крилете ми на птиците.
А после просто ми кажи:
- Защо не се усмихваш вече?
Не се ли сещаш? Точно ти...
Да съм ти близка! Не далечна!
Обаче вече не съм аз.
Което бях, съм променила.
Не ме харесваш и така?
Добре. Чудесно. Сбогом, мили.
Фрагменти от една неделна пролет
Когато стана лястовица и се върна,
дали ще има стряха във ръцете ти?
Или ще ме посрещнеш само с бури
под свъсения тътен на небето?
Когато стана лястовица и си дойда,
гнездото ми дали ще си запазил?
Или ще си изпепелил със зимен огън
надеждите и ще ме чака празното?
Не мога да съм лястовица, не разбра ли?
Крайпътно се разлиствам в клонка люляк.
Ще нацъфтя между студените ти длани,
защото искам да ти кажа, че съм влюбена.
Почти изчезване
По крехките треви на утрото
нощта посипва шепичка сълзи на тръгване.
Звездите избеляват и замлъкват.
В очите ти полека се разсъмва.
Под клепките ти парят меки сънища,
от устните ми, спрели върху рамото ти.
Ръцете ти са порив за завръщане.
Очите ми са повик да останеш.
А тишината в ъгъла на стаята
задъхано се вкопчва във стените
когато пръстите ти бавно очертават
контура на Луната по гърдите ми.
Нощта посипва капчици роса по утрото
и много тихо се стопява във небето.
Пролазвам по гърба ти като тръпка,
преди да се разтворя във ръцете ти.
Дали е много?
За стотен път от себе си си тръгвам.
Луната пак ще ми обърне гръб.
И нощите ще станат страшно тъмни,
и всичките ми думи ще мълчат.
За стотен път не вярвам в тази обич,
която връзва вятъра във мен
и стяга със металните си обръчи
звънтенето на мойте дъждове.
За стотен път поемам напосоки
през празното пространство на света.
Потъвам някъде във най-дълбокото
на синята кристална тишина.
За стотен път от хиляди умори
разплакана оставам. И безпътна.
Не искам с никой днеска да говоря.
От празни думи цяла съм изтръпнала.
Мечтите ми се свиват на кълбо,
за стотен път прерязани от някой.
И никой не видя, че съм стъкло.
И всеки си отчупва от душата ми.
За стотен път се скривам от света...
А имам нужда някой да ме вземе,
да ми даде парченце топлина
и да заспя смирена във ръцете му.
Фата Моргана
Стоманени лъчи. И дъжд по миглите.
Небето се троши и се разпада.
Оставал ли си дълго във пустинята
да молиш слънцето и за пощада?
Целувал ли си белите и пясъци
със кръв по жадните си устни?
Дали си вярвал във миражите,
които хоризонтът къса?
Не си ли ... Мисля, че го знаех.
Тогава тръгвай. По-далеч от мене.
Не съм жена. Не ме желаеш.
И няма да успееш да ме вземеш.
Привиждам ти се само там, над дюните.
Но мен ме няма. Всичко е илюзия.
Едва ли някога ще ме целунеш.
Пустинята ... ще те излъже.
В най-тихото ти
Мълчи! Нощта е много тънка
и спуска върху мен лилав воал.
Ръцете и ме карат да настръхвам.
А ти мълчи! Аз само ще шептя.
Задъхана ли съм? Защото е студено...
Но думите ми парят в теб. Нали?
Не се протягай. Няма да ме вземеш.
Не казвай нищо! Моля те. Мълчи.
На фона на луната аз съм сянка.
Във мислите ти врязан силует.
Жена съм, мили. И съм обещание.
Но ти не ме докосвай със ръце.
Чертай ме само с дъх. Безкрайно бавно.
Очите ми са черни езера.
Когато в тях до дъно си пропаднал,
едва тогава, мили ще се дам.
Едва тогава, тиха и покорна,
ще съблека лилавия воал.
Във пълнолунието ще нагазя гола
и повече от всякога ще съм жена.
Сега не казвай нищо. Аз ще шепна.
Рисувай своя сън със дъх по мен.
Да ти призная ли? Умирам за ръцете ти!
Но не сега, любими ... Още не...
Участ
Привикнала на обич "до поискване",
съвсем съм се превърнала на гара.
Отеква в мене ехото от писъка
на винаги отиващи си влакове.
Очите ми са станали часовници
и нижат дълго кратките минути.
А релсите ръждясват нелюбовно
във своята метална недочутост.
Сърцето ми отдавна дерайлира
и дишам на буксир. Защото трябва.
От обич "до поискване" не се умира.
Единствено превръщаш се във гара.
И чакаш, и посрещаш, и...изпращаш.
Сълзите ти са гъсти. Като дизел.
И не това е, всъщност, страшното.
А онова, че гарите не си отиват.
Остатъци
Това, което ми остана е пътека.
Неизвървяна още. Неотъпкана.
По нея въздухът се диша леко,
тъй, както дишаш само на разсъмване.
Остана ми и много твоя липса,
която бих желала да запазя.
Със сричките и тихичко изписвам
очите на оранжевите залези.
Остана ми една бутилка време,
което няма да изпия никога.
Парченце по парченце ще си вземам
Луната от начупените мигове.
И толкова. Но друго не е нужно.
Събирам разпилените мъниста.
Във полунощ звездите се събуждат...
...и става чисто.
Клаустрофобия
Във мен остана много тишина,
която просто трябва да се случи.
Затварям мислите си във дъжда,
който ритмува нещо си в капчука.
Измислям си, че имам чифт криле
(почти като на ангел…колко смешно).
И с тях отлитам някъде далеч…
далеч от думите на твоята безгрешност.
Аз имам страшно много тишина.
На нея и е нужно много място.
И тя не вярва никак в любовта,
която я заключва все на тясно.
Сега ще помълча…и ще забравям.
Не ми отиват ангелски криле.
Но някак си не мога да остана
във рамката на твоето небе…
Не е. Не.
Не вярвам в тази обич. Тя боли.
Боли ме повече от всички невъзможни.
Дали наистина е обич, щом кърви
не само раната, дори и ножа?
Това е просто сляп един стремеж
да сбъднеш наведнъж хиляда сънища.
Но аз от птица се превърнах в таралеж.
Загубих светлината си. И днес е тъмно.
Не може да е обич. Не и обич. Обичта
не би могла така да наранява.
Тя трябва да е слънчев лъч в нощта,
а не индигово небе по зазоряване.
Тя трябва да е дом, покой, уют...
а не сълзи, безпътица и ... нищо.
Не казвай, че е обич този път.
не виждаш ли - до край сме се разнищили.
Почти готика
Ще стана дъжд. Реших - ще стана дъжд.
Ще изтека в очите на гаргойлите.
Под мен застанеш ли поне веднъж,
ще имаш във сърцето си пробойна.
И после, ако можеш, изгреби
водата на ранените ми твоестишия.
Гаргойлите със каменни очи
отново във съня ти ще ме пишат.
И ще пронзвънва старият паваж
под стъпките, които не достигат.
Под черната качулка на нощта
ще идвам тихо...за да си отида.
Не ми казвай, че няма Съдба
Това е всичко. Просто няма смисъл.
Ти си от нечий друг живот. Не моя.
Изглежда някой просто е написал,
че с теб ще се разминем по завоите.
Но явно е забравил да предвиди,
че в някакъв безкрайно кратък миг
очите ти ще спрат върху очите ми
и нещо ще се случи. Тътен. Взрив.
След който нищо няма да остане същото-
ни ти, ни аз...ни цялата Земя.
След него - чисто ново бъдеще.
Накъсай на парченца Любовта.
Защото тя не ни е била писана.
Откраднали сме я от нечий друг живот.
Със теб били сме просто слепи скитници
с една отчаяна надежда за любов.
На твой риск...
Не съм от твоето ребро.Не съм от кал.
Не съм създадена по ничий образ.
Дори не помня кой ме е създал
върху превития гръбнак на този остров.
Различна съм от твоите жени.
От тези, дето не познаваш - също.
Не доближавай! Гледай от страни!
Веднъж докоснеш ли ме - няма връщане.
Дъхът ти ще пресъхва всеки път,
когато устните ти са далеч от мене.
Ръцете ти от болка ще хриптят,
когато не успееш да ме вземеш.
Не ме докосвай, ти казах! Пази се!
Между гърдите ми изгряват сто слънца.
И сто луни заспиват нощем тихо
в извивките на моите бедра.
Не знам коя съм. Нито кой си ти.
Но знам, че този, който ще ме има,
ще може с голи длани да ми улови
избухваща звезда. И лъч през зимата.
И само той ще може да отпие
от тайната отвара. За причастие.
Но ако стане тъй, че съм сгрешила...
обречен е на вечност от нещастия.
Все още ли държиш да ме докоснеш?
Тежи нега по тъмните ти клепки...
Нали ти казах, че съм омагьосана?
Но ти не чуваш...
Целуни ме, клетнико...
Безбрежна
Има хиляди начини да не стигаш ръцете ми.
Ти отдавна ги знаеш всичките.
Да забравим проклетата обич! Не мислиш ли?
Без това е отдавна обречена.
Остави ме да вярвам в незримите истини.
Аз си имам очи да ги видя.
Бях ти котва.Изглежда - в неправилен пристан.
И нахраних със себе си мидите.
Но сега съм ти тежест. Късай въжетата.
Има поветрие. Вдигай платна.
Недей да ме мислиш...Аз си имам морето.
Единствено нямам си бряг.
Не е дом...
Понякога завръщанията болят
и скърцат глухо портите на къщата.
Тежи от стъпки минатият път.
Усетиш ли това - не се завръщай.
Зад тъмните стъкла се стеле прах.
А паяци оплитат с тънки мрежи
останките на не една мечта
и бесят нежно живите копнежи.
Във мъртвите очи на огледалото
се вижда само тънък силует,
на тишина, от болка ослепяла.
Прилича на останка от портрет,
на който времето е взело цветовете
и образите вече не личат.
И къщата не помни гласовете.
Мълчат стените и. Мълчат. Мълчат.
И става трудно да си спомниш името,
защото вече нищо, нищо не е същото.
Такава къща по-добре да се подмине.
Усетиш ли това - не се завръщай.
Просто...
Аз имам страшно много измерения.
И не за друго - просто съм жена.
Умея за секунди да променям
и себе си, и тебе, и света.
Умея да ушия бяла риза
от корабно протъркано платно.
Когато съм далеч, съм много близо -
в една сълза на твоето око.
Когато ме докосваш, съм далече.
Отдавам се на пролетния дъжд.
И бих могла да нарисувам вечност
в ръцете на Единствения мъж.
Аз имам страшно много измерения.
И всички до едно са своеволия.
Но знаеш ли, когато ме намериш,
навярно бих могла да бъда твоя.
Интуитивно...докато забравям
...а моето "обичам те" го беше страх
към теб да тръгне просто на доверие.
И знаеш ли ... и този път позна.
Отсреща го е чакало студеното.
Не се разлисти. Просто не посмя,
препъвано невидимо от нещо.
Изглежда има силни сетива...
научили са го, навярно грешките.
Аз, всъщност, мога да обичам безответно.
И не в това, се сещаш, е проблемът.
По-тъжно е да ми изтриеш цветовете
и в рамката да търсиш друго име.
Добре, че моето "обичам те" го беше страх.
Добре, че чу как екне глухо пустото.
Аз, всъщност, само не разбрах -
защо му сложи името "безчувствие"?
Въпрос на очакване
Солена съм. Като дъното на морето.
Този залез се врязва в косите ми
да изгуби контура на светлото
и до късно в съня ми се вплита.
Аз оставам на кея за никъде
да дочакам една лодка за бедстващи.
По ръцете ми сенки са птиците.
А звездите умират последни.
Ням художник рисува по пясъка с пръсти.
Няма четки за грешни картини.
За да мога след теб да възкръсна
си измислям една месечина.
И от мед изковавам очите и.
Да прогледне през нея небето.
Не за всичко си има причина.
Просто някога хвърлям монета.
И каквото късметът търкулне...
Аз си нямам феи - орисници.
Нещо някога все ще сбъдне.
До тогава...съм просто измислица.
Безкрайно е всичко, което няма начало
За какво ти бях... не знам...
Може би бях лек за дългонощия.
Бях ти хапче против тишина
и утеха, че те има още.
Бях безобична и само ей така...
Глас от нищото. И просто нищо.
Бях лекарство "Антисамота".
И искра във празното огнище.
Можех да остана, знаеш ли...
Можеше да бъде по-различно.
Само че побърза и сгреши
да говориш за любов и за обичане.
Няма шанс. Ти каза - няма шанс.
Аз това отдавна си го знаех.
Само че повярвах, за това
някак си прибързано мечтаех.
Нищо. Сигурно е трябвало така
пак да падам от високото.
С тези мои глупави крила
просто съм объркала посоките.
Ще ми мине. А на теб - по-бързо.
Аз съм просто вятър и мъгла.
Всеки сам по пътя си ще тръгне.
Суета е всичко...суета.
По всичките ми сетива те пише…
А този навик, да съм все без теб,
тежи по клепките ми на разсъмване.
По тялото ми плъзва плах копнеж
в ръцете ти внезапно да се сбъдна.
Да съблека страха си и с очи
да кажа колко много си ми нужен.
А устните ти просто да мълчат,
до лудост влюбени в това събуждане.
Но този навик , да съм все без теб…
А всъщност страшно искам да те има.
Ще нарисуваш ли със пръсти върху мен
потрепващите нишки на незримото?
Цветовете в очите ти
Уморих се от скитане из погрешни небета.
Но душата ми още се чувства хвърчило.
За това ли сълзите и стават пъстри конфети?
А така ми се иска всеки цвят да изтрия!
И да стана прозрачна, направо невидима.
Да изчезна по залез в ръкава на времето.
После някой ще помни ли, че мен ме е имало?
Все едно ми е, всъщност. Не държа непременно.
Аз ще стана дъждинка, сгушена в облака.
И ще капна, навярно, някой ден на лицето ти.
Ще се спра, уморена, точно там, до окото.
Ти погледай през мен... Животът е цветен!
После с пръсти изтрий непослушната капка.
И забързан тръгни на където си искаш.
Аз нали те целунах, макар и за кратко.
И направих за кратко дъга във очите ти.
Вместо последна /първа/ целувка
Не те изплаквам. Някак си не мога.
/Дали защото свикнах със разделите.../
Оставам си далече и високо.
А казват, че небето е за смелите.
Но аз не съм от тях. Аз все се плаша.
От тъмното, от обичи, от бури.
Сега, не знам защо, не ми е страшно.
Макар, че целия ми свят си преобърнал.
Сега ми е лениво и спокойно.
Превърнал си ме във вода. В река, навярно.
И аз вървя във някаква посока.
Реките нямат пътища обратно.
И не, не те намразвам. Не го мога.
Безкрайно мил си ми, за да те мразя.
Прибрала съм те някъде дълбоко,
при пулса ми, на топло, в пазвата.
Прибрала съм ти думите /и лошите.../,
прибрала съм ти устните /все нецелунати/.
Събличам тишината си във нощите
и много тихо с тебе се сбогувам.
беше
Ще разбереш кога съм си отишла
по мъртвото затишие в очите си.
Когато стиховете ти остават недописани
и хлипа бялото по листите.
Когато птиците пронижат залеза с криле
и той се счупи с пурпурна въздишка,
тогава, всъщност, ти ще разбереш,
че аз наистина съм си отишла.
И няма да ме върнат нито думите,
нито дъжда, със който ме изпрати.
Да търсиш път към мене е безумие -
оттатък е на мъртвите земята.
между всички останали
Аз, може би, съм тази тънка нишка,
която те държи в реалното...
Но ти - дали наистина го искаш?
Или съм просто дяволски нахална.
Защото все се мъчиш да ме скъсаш-
прегризваш ме и просто се отнасяш.
И винаги е късно. Много късно
за думи като "нас" и "наше".
И не, че зъбите ти ми оставят рани.
Мен много вълци, всъщност, са ме хапали.
Боли ме просто тази разпиляност
на плахите копнежи на душата ти.
Болят ме тези твои безпосочностти
на счупените ти компаси.
А северът остава в точката,
където се размиват всички знаци.
Елементарна логика
За какво да остана?
Нима съм ти нужна?
Така нежелана...
на мен ми е тъжно.
И глупаво също.
И много ранено.
При кой да се връщам?
При тебе...При тебе?!
Прощавай, но няма.
Омръзна ми, честно.
Когато сме двама
е топло и лесно...
Когато сме повече...
аз ставам излишна.
Сърцето ми с гвоздейче
спука. Издиша.
И аз си отивам.
Съвсем доброволно.
Съвсем справедливо.
Напълно свободна.
Играта на едно момче
Уби и малкото, което беше негово.
Останаха му само две лъжи.
И в пръстите на тяхната наследственост
душата му до камъче се сви.
Аз вярвах. В цялата си лекомисленост,
аз вярвах, че била съм негова.
Напразно. Той ме зашлеви със истина.
И после най-невинно ме погреба.
Изплаках го. Защо ли още плача?
Навярно от безчувствие. И глупост.
Такава е съдбата на играчките -
да ги изхвърлят, щом ги счупят.
Но кой ме пита...Кукла-неваляшка.
Сърцето ми единствено звъни.
Сега разбирам, че мъжете не порастват.
Мъжете си играят на светци.
Усмихни се! Весело е.
За последен път те забравям.
Но наистина вече завинаги.
Ще остана така - неживяна,
във сандъка на твоето минало.
В крайна сметка - какво да направя?
Да ти кажа и аз "Хей, предател!
Много бързо успя да забравиш
как звучеше със стон тишината..."
Няма нужда. Едва ли е важно.
Ти отивай, спасявай бездушните.
Във пустинята дебнат миражи.
Но за връщане вече е късно.
Би било страшна комедия.
Но, признавам, омръзна ми ролята.
Тази нощ беше последната.
А и аз не умея да моля.
Всичко хубаво! Нека аз да съм грешната.
Нека аз да съм сбъркала. Нека!
Боже Господи! Чак ми е смешно.
И да знаеш, дори ми олеква.
Музеят на Мадам Тюсо
Восъчните статуи мълчат.
Те наистина не могат да обичат.
Но живеят в твоята душа,
в сенчестите зали на отричането.
Аз съм като призрак между тях.
И се спъвам в прашните им дрипи.
Търся процеп, нишка светлина.
Слепешком я търся и опипвам
гладките им, ледени лица.
Мъртвите им хладни устни.
За какво ли?? Господи, не знам...
Мога да си тръгна. Но е късно.
А е толкова безсмислено и...тъпо.
Да се боря с тях ... за теб.
Няма нужда. Няма нужда, скъпи.
Да си тръгна - ще е най-добре.
Аз съм прекалено жива за вкуса ти.
Чувствам прекалено. Не мълча.
Днес реших, че трябва да отстъпя.
Ти принадлежиш на тях.
Над облаците
Дъщерята на Небето и Луната...
Колко пъти слизах в твоя сън?
Колко пъти нямо те изплаквах
в дланите на вятър тънкострун.
Колко дълго се оглеждах в тебе
и не се научих да летя...
Колко пъти чупих разни гребени
в плитките на моята душа...
Толкова, че днес съм много силна.
И не страдам. И не ме боли.
Искам ли - аз просто ще си ида,
без да има намек за сълзи.
Вярваш или не - не ми е трудно.
Без това не съм от този свят.
На Земята е ужасно да си влюбен,
за това ще си отида у дома.
юни 2009
Не се оправдавам
И какво от това, че без тебе се чувствам нежива?
И какво от това...
Планините са вечни уж, но също умират.
Просто времето крачи по-бавно при тях.
И какво от това, не успях да живея във приказка...
Няма нищо. Няма нищо. Нали?
Само обич си имах...Беше толкова истинска.
За това ли сега така живо боли?
Може би грешно побързах да тръгна.
Може би грешно разбрах...
Самотата сега ме очаква зад ъгъла.
Тази топла и влюбена в мен самота...
Ти недей да си спомняш. (Аз знам, че го можеш...)
А и аз съм си свикнала да те забравям.
Неведнъж съм целувала острието на ножа.
Неведнъж съм пробождала твойта липса от ляво.
Аз ще плача за теб, но това е нормално.
Ненормално е друго - че се случи така.
Любовта е ...безочлива. И много брутална.
Любовта май ме мрази.
И какво от това?
Няма правилен избор...
Поисках да целуна липсата ти,
но ме болеше повече от всичко.
Презирах простичката истина,
че толкова безумно те обичам.
Не знам дали ме чуваш във съня си.
Днес аз съм само шепот на трева.
Бих искала да те погаля с пръсти,
но шепите ми пълни са с роса...
Бих искала да можеш да ме имаш.
Бих вярвала във всяко малко чудо.
Но няма начин...Трябва да си ида.
А ти сънувай дъжд от пеперуди...
август 2009
Гордост и високомерие /Декамерон на Лилит/
Походка на кралица.Леден поглед -
презрение дори към този свят.
Катранени коси.Червена рокля.
Несвикнали с усмивката уста.
Когато мине по вечерните площади
замлъкват всички, птиците дори.
След нея от небето бавно падат
по няколко отчаяни звезди.
Така я виждат, може би, човеците,
когато тихо из света им крачи.
Но никой няма да узнае нощите и,
в които е сама. И дълго плаче.
Умората /Декамерон на Лилит/
Последен дъжд. Последна синева.
Последен облак в чашата на лятото.
Последна глътка езерна вода.
Последно жълто слънце над житата.
Последната цигулка на щурчето.
Последна лодка на забравен кей.
Последната прегръдка на ръцете ми.
Последното изгубено сърце.
Последни стъпки в пясъка на плажа.
Последни думи на далечни хора.
Последен сън. За първи път оранжев,
във скута на една добра умора...
Вяра, надежда, любов /Декамерон на Лилит/
Отказах се от тях. Не ги намразих,
но ми се струват малко изхабени.
Защото вярата ми сто пъти предаде
надеждите ми. След това - и мене.
А любовта...за нея нямам думи.
Капризна, своеволна, често зла.
Граничеща със някакво безумие,
разбива до основи моя свят.
И за това - забравих ги и трите.
Без тях живея мъничко по-леко.
Не чакам нищо. Никого не питам.
Сега сме само аз и то - сърцето ми.
Зима и лято, пролет и есен - сезони /Декамерон на Лилит/
Такова слънце...безпощадно...
превръща океана във пустиня.
Едно безкрайно дълго пладне.
А всъщност, май е зима.
Изсъхнала трева. И листопади.
Земята става прекалено гола.
Дъждът е сив и безпощаден.
А всъщност...май е пролет.
Стени от лед.И студ до кости.
Валят снежинки някъде в душата.
Студено е. Студено ми е просто...
А всъщност, май е лято.
И изведнъж се случва чудо -
растат треви и птичи песни.
Изглежда, някой се е влюбил.
И нищо, че е есен...
септември 2009
***
А бях добро момиче, някога, когато
светът растеше бавно във моите очи.
Тогава вярвах в теб. А ти - във чудесата.
Сега не вярва никой. И двамата мълчим.
Сега сме лоши. Много.Разстрелваме любови.
Залъгваме сърцата си. И всичко е война.
Кръщаваме случайности с названието "Обич".
И после всеки тръгва към свойта самота.
Сега до смърт отричаме 'нелепите' си чувства.
И тайно плачем без сълзи, а тишината,
оставена от думите, във нощите възкръсва.
А бях добро момиче, някога, когато...
декември 2009
