Зад залеза, протегнат над града
очите на небето тихо плачат.
И там съм аз - една мъглявина
от шепота на хиляди глухарчета.
През мен премина вятър. Ураган.
Разпръсна ме в безброй посоки.
Без да разбира, че ме заболя.
Не осъзнавайки, че е жестоко...
Не може вече да ме събере
нито денят ми, нито пък Безкрая.
Не бива да обичам ветрове...
Сега е късно, но го зная.
И все пак - ето - аз летя.
Почти съм стигнала до края на небето,
където залезът, протегнат над града
ме чака да се сгуша във ръцете му.
