Този вятър навън...
Този дъжд устремителен...
Аз мълча.
Аз съм сън.
Аз съм трънче в петите му.
Аз съм ничия, ничия, ничия.
Мен ме няма изобщо и никога.
И какво като го обичам...
сякаш някой ме пита...
Аз съм му между другото.
Между всички и нищо.
А пък в мен пеперудите
до мъгла ме разнищват.
И го плаках, и исках,
после свърших сълзите си...
Не успях да съм близко.
Не успях да съм истинска.
Само много болях.
А навън е октомври -
жълтолист, тротоарен...
А във мене е ... странно.
Настроение някакво -
преговарям си раните
и боля наобратно.
И обичам...неправилно.
За това замълчавам.
До полуда отчаяно.
После ставам сълза.
Вместо точка на края.
