екзистенц максимум

Навън вали. И капките небе
полепват уморено по стъклата.
Приисква ми се времето да спре.
Да няма повече оттук нататък.
Да има само точно този миг -
един прозорец с нощен дъжд по него
и сладкото усещане, че ти
пулсираш в мене с пулса на сърцето ми.
Не искам утре, изгрев, светлина...
Достатъчни са ми това безвремие
и омагьосващия ритъм на дъжда...
Достатъчни са ми, за да живея.

Огледалце, огледалце на стената...

Понякога всичко
започва в неделя,
между дванайсет и два на обяд.
Тя самата не знае къде е.
И изобщо не знае коя...

В огледалото - розова блузка.
А под нея прозира лятото...
Зад прозорците зимата пръска
вкус на сняг и парченца вятър.
Във косите и има музика
и танцуват по раменете.
Зад вратата скрибуца скуката
на цялата тази планета.
Нейният свят е съвсем автономен.
Съществува отделно от всичко.
Рециклира мечти, надежди и спомени.
И обича. Все още обича...
Нищо, че често се губи из себе си
и разпитва предметите в стаята
(химикалът, тефтерът, завесите)
дали случайно знаят коя е.
А понякога се открива внезапно.
Във неделя, между дванайсет и два,
в огледалото, във което лятото
е забравило Любовта...

събота, осем вечерта

Някакъв кораб пристига и свири.
Декември мирише на сняг.
Познавам десетки нюанси на сивото.
И само един на нощта.
Луната тежи във небето, препълнена,
препила с космичен прах.
"Отсрещният бряг е изгърбен от хълмове."
(Говоря си с морския фар.)
Броя си звездите, мечтите и роклите.
И всички са минус една.
Живея в черупка от някакво охлювче.
Бронирана срещу света.
Пришивам си синьо мънисто на чувствата.
Да пази от лоши очи.
А после раздавам на шарени късове
душата си.
И не боли.

>>>

...и искам да се скрия в себе си

Защо не пиша ли, Любов...
Защото мога да ти кажа всичко -
за времето, за мене, за живота,
за начина, по който те обичам,
за нощите, в които съм сама,
за дните, във които се изгубвам,
за малките вълшебства на дъжда,
за тишината, скрита в думите,
за страховете си, за зимното небе,
за птиците и тъжните си настроения,
за някакви далечни светове,
за маите и тяхното летоброене,
за колапса на Слънцето и за това,
че Краят на Света ще се отложи,
за музиката ми (която, да,
наричаш често просто невъзможна),
за хората, които ме вбесяват
и за умората от делничния ден,
и за усещането как ми отеснява
през зимата оловното море...
Или защото просто се смълчавам
и ставам тиха...като сняг.
Или като небе по свечеряване,
Или като преглътната сълза.
Защо не пиша ли, Любов...
защото
Светът на Думите се умори.
Не ми се пише. Толкова е просто.
Не ми се пише. Днес ми се мълчи.