екзистенц максимум

Навън вали. И капките небе
полепват уморено по стъклата.
Приисква ми се времето да спре.
Да няма повече оттук нататък.
Да има само точно този миг -
един прозорец с нощен дъжд по него
и сладкото усещане, че ти
пулсираш в мене с пулса на сърцето ми.
Не искам утре, изгрев, светлина...
Достатъчни са ми това безвремие
и омагьосващия ритъм на дъжда...
Достатъчни са ми, за да живея.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.