Безмълвие

По-често съм тиха. По-често мълча.
И сякаш ме няма във тази Вселена.
Но тайно отглеждам мънички слънца,
заместващи всичките думи във мене.
Понякога парят... Ти знаеш, боли.
Прогарят в сърцето ти огнена дупка.
Тогава аз ставам на дъжд от сълзи,
с които от себе си да те излекувам.
Понякога стават на слънчев прашец
и нежно полепват по твоите устни.
Не искам да спираш. Не можеш да спреш.
И светиш от моята обич-безумие.
Понякога гаснат. И бяла тъга
в очите ми тихичко коленичи.
Но знаеш ли, точно когато мълча,
до смърт те обичам.
До смърт те обичам.

Прах при прахта...

Къде ми е поезията, питаш...
Ще ти кажа:
препила е със вино от сълзи.
Лежи като клошарка на паважа -
бездомница с един разклатен стих.
Когато пиеше любов, тя беше друга.
Сега внезапно някак остаря.
Смали се, сбръчка се и се прегърби.
И сигурно е сляпа. От солта.
Не я търси. Едва ли ще се върне.
Ще скита нощем с уличните котки.
Ще търси себе си (и теб) във тъмното.
А на разсъмване ще се превърне в точка.
И после... нищо... После ще е тихо.
Светът ще си е същият. И все едно
е нямало ни мен, ни стихове...
нито изобщо някаква любов.