Къде ми е поезията, питаш...
Ще ти кажа:
препила е със вино от сълзи.
Лежи като клошарка на паважа -
бездомница с един разклатен стих.
Когато пиеше любов, тя беше друга.
Сега внезапно някак остаря.
Смали се, сбръчка се и се прегърби.
И сигурно е сляпа. От солта.
Не я търси. Едва ли ще се върне.
Ще скита нощем с уличните котки.
Ще търси себе си (и теб) във тъмното.
А на разсъмване ще се превърне в точка.
И после... нищо... После ще е тихо.
Светът ще си е същият. И все едно
е нямало ни мен, ни стихове...
нито изобщо някаква любов.
Няма коментари:
Публикуване на коментар