Урок по себе си

Научих се да бъда много тиха.
И тишината ми прилича на сияние.
Преглътнатите думи се смалиха.
Порасна като Слънце премълчаното.
Научих се да преболявам бързо.
(Но белезите ми остават. Нелечими.)
Научих се, че вятър не се връзва.
Научих се да виждам и незримото.
Научих няколко вълшебни думички,
една история и малко стъклостишия.
Изучих всички безпосочни пътища.
И как през буря от сълзи да дишам.
Научих, че... не мога да съм силна.
Ранима съм. Чуплива. Ефимерна.
Научих се такава да се имам.
(И да обичам теб. Безвременно.)

Зазоряване

...и вече е октомври.
Много тихо
небето губи своите слънца.
Утрата уморено се усмихват.
Обличат есента си. И мълчат.
А нощите ми, синкаво-безсънни,
те пазят в затаения си дъх.
Понякога заспивам...И те сбъдвам
в измамната реалност на съня.
И е красиво. Чисто и красиво.
Такава красота, че чак боли.
Боли до сладост.
И без звук прелива
в соленото на няколко сълзи.