Очите ми се давят в този залез...
А той изтича бавно над града.
Небето е жаравено. И пари,
когато го докоснеш със ръка.
Но аз го галя. Всеки път го галя.
И тихичко усещам как боли.
Пулсира, уморено в дланите ми
едно небе, изтляло от тъги.
Целувам го... Не искам да тъгува.
То духва в шепите ми виолетов здрач.
Небетата не вярват във сбогувания.
И винаги се връщат с утринта.
