Умора. И сълзи. И пак умора.
И някакъв измамен, грозен свят.
И някакви подобия на хора,
които идват, за да ме болят.
Антиутопия. Реалност. Същото е.
От силите ми е останал само прах.
И никъде не се усещам в къщи.
Освен в една несбъдната мечта.
Освен в една любов, която диша
напук на този кислороден дефицит.
Аз съществувам, за да те обичам,
дори когато дяволски боли.
Звездите във небето ми са мъртви.
Но вече нямам нужда от небе.
Нито от приказки. Нито от утре.
Не искам нищо вече.
Само теб.
