Аз обичам мъглата...
Мъглата е нежна.
Натежало от обич небе.
А над нея Луната
на тънички прежди
свойте тайни свенливо преде.
И е някак
безкрайно
безумно
красиво,
и бетонният град става друг.
Сякаш някаква приказка
кротко пулсира
в уморената градска гръд.
А мъглата го гали...
прегръща го бавно
и шепти непонятни слова.
Във очите му тихо
се промъкват сияния.
И блестят, и блестят, и блестят.
Аз обичам мъглата...
И когато порасна,
бих желала да стана Мъгла.
Да съм бяла и шепотна.
Всепоглъщащо ласкава.
Лудо влюбена в Нощния Град.
