Този мъж,
който си въобразявах, че си,
понякога ми липсва толкова много
че звуците се разпадат
цветовете и формите изчезват
и с Вселената се случва онова,
което се случва с екрана на телевизора,
когато внезапно спре токът.
Оставаме само аз и липсата му
и аз не мога да дишам,
защото тя е огромна,
някъде около шестнайсет пъти
по-голяма от всичко, което познавам
и изпълва цялото Нищо,
в което сме останали сами.
Не мога да определя дали плача или не
защото не знам
как изглеждат сълзите
в безвъздушно пространство.
Сигурно като дъжд,
който никога не докосва земята -
си казвам после, точно преди да се превърна в точка.
И тогава се сещам
как може да ми липсва нещо,
което никога не е съществувало никъде
освен в моето въображение.
Толкова съм глупава...
Сигурно не ми липсва той,
а ти.
