Тази тъжна любов
се е свила в сърцето ми
и не иска да тръгне от там.
Няма другаде дом.
Няма друго убежище.
Тя е
толкова много сама...
Този свят ѝ е страшен.
Враждебен. И чужд.
И я плаши безумно.
До отчаяние.
Във очите ѝ -
капки предпролетен дъжд.
Във които се давят сияния.
"Остани..." - ѝ прошепвам.
"Остани. Остани...
Ще се справим, нали?
Няма друго обичане.
А това,
щом така ни боли,
значи просто е истинско.
Значи просто е истинско..."
