една почти вълшебна градска приказка

Юни гасне в лилав полуздрач.
И се стапят крайпътните макове.
Над вечерния свят преваляват
тишини. И почти неочаквано
светват малки, добри светлинки.
Електрически градски светулки.
Аз безмълвно събирам с очи
всяко жълто внезапно блещукане.
Всяка нота на клаксон. И глас.
Всяка дума, дочута случайно.
А лилавият тих полуздрач
ме превръща във приказка. Тайна.
Прочети ме. Наум. Шепнешком.
Прочети ме със устни. Със длани.
Запомни всеки мой полутон.
Аз съм Юни.
Не знам ще остана ли...

никой

Притихвам в малкия си, топъл свят.
Отвъд прозорците е нощ.  И птици,
които - като мен - не спят.
И може би говорят със звездите.
А аз съм просто отражение в стъклото.
С разрошени коси и меки длани.
Със блузка на цветя. И босоного.
И с дълги мисли. Като разстояния.
Които никой няма да измине.
И кой ли би преминал през вселени,
за да прошепне тихо името ми.
За да обича мене... точно мене...