Не беше дъжд, а просто шепа капки.
И те тежаха в чантата на Облака.
А той ги пръсна просто над асфалта,
усмихна се, обърна се и...толкова.
Прекрачи сградите и тръгна към морето.
Сега му беше леко да лети.
Очите му се взираха все там, където
след залеза се раждаха звезди.
Навярно беше много влюбен Облак,
който очакваше любимата си над града.
Аз чаках дъжд, но нищо. Не е болка.
Все някога ще дойде и дъжда...
