След залеза, ала преди нощта,
когато облаците носят златен пясък,
забравяш всички думи на света.
И бавно си припомняш тишината.
И малките човешки суети
олекват. Като пухче от глухарче.
Така е много лесно да летиш
по стъпките на слънчевите зайчета.
Не знаеш миг ли е. Или е вечност.
Но ставаш малък, светъл платноход.
И пускаш ветровете във сърцето си.
Да ти направят място за любов...
