Един безгрижен, късен автобус
пресича тихото на булеварда.
Въздишката на тежкия му пулс
отеква из алеите на парка.
А в светлото му, стъклено сърце,
пътуват шепичка среднощни хора.
И той се чувства лек като перце.
И някак си...лети му се нагоре.
Над тъмните прозорци, над терасите,
над пролетта, заспала във тревите.
Над покривите, по които гларуси
не спят. Будуват. И броят звездите.
Един безгрижен автобус лети
и всяка нощ пътува в небесата.
Билети няма. Тежките врати
безплатно се отварят за мечтатели.
