Вятърът запали сините си свещи.
В джоба му Умората заспа.
Сплете някакви куплетчета в косите ми
и над покривите звънна тишина.
Преброих си няколко усмивки-
седем истински и две на пук.
Слънцето прибра лъчите си
в златно-розов облачен сандък.
Улиците се потапяха във вЕчерност.
Сградите се сменяха с декори.
Времето, забравило часовника си,
скри се зад оградата на двора.
На терасата стояхме сгушени
само двете - аз и мисълта за теб.
Беше ни такова меко, плюшено,
с вкус на шоколадов сладолед.
А пък няколко пресечки по-нататък
ти въздъхна, малко уморен.
После се усмихна. Аз те чаках
в ъгълчето на забързания ден.
