Странната природа на мъглите

Мъглите крият посивелите лица
на есенните блокове и хора.
Долитат само звуци от света
до моя сънен и щастлив прозорец.
Харесвам този нереален свят
на белота и крехки силуети.
Така се чувствам истинска сама -
изгубена в безкрая на небето.
Ти не харесваше мъглите. Затова
живеем във различни светове отдавна.
И как се върна в мислите ми, не разбрах.
Изплува от мъглата. И остана.

Разни природни закони...

Все още има капчици от Лятото
в отделни песъчинки по брега.
Но Есента разстила тишината си
под бавните напеви на дъжда.
Все още слънцето обагря птиците
между тревожни облаци и ветрове.
Дърветата са остарели рицари
и вече не мечтаят за криле.
Това е тъжно, но съвсем естествено -
един безкраен, вечен кръговрат.
След всяко Лято, знаеш, идва Есен.
След всяка обич идва самота...

Ежедневие

Тя се буди във седем и не пие кафе.
Има цяла кутия неотложни задачи.
И да иска, навярно не може да спре.
(Но понякога рухва. И понякога плаче.)
С артистичен размах прекроява деня
и си шие вечерни южняшки мелодии.
Под очите ѝ никнат и бързо цъфтят
хипотези за други възможни животи.
Уморена следобедно си измисля небета,
във които се ражда и живее дъжда.
Как да помни човеците, прекосили сърцето ѝ...
Тя се буди във седем. И създава света.