Себедостатъчност

Септември е жена, която крачи
по тихи плажове на края на Земята.
Не знае как, но все намира начин
да съхрани идеята за Лято.
В косите и живее дълъг вятър,
напяващ заклинания за Есен.
И тя изпраща птиците, когато
дочуе хлад в среднощните им песни.
Измисля Слънце.
После Дъжд.
После обратно.
Но нещо винаги не и достига.
Септември е една жена, която
забравя всичко.
И не помни никого.

Не искам

Изтлява слънцето и тиха топлина
целува раменете ми по залез.
Научих ли се вече да летя?
Научих ли се вече да забравям?
Научих ли се вече как без теб
да дишам равномерно и спокойно?
Достигнах ли последното небе?
Научих ли се да не бъда твоя?
Не знам. Навярно не. Защото днес
пак преболява обичта ти в мене.
Ако разбираш, би било добре
да се завърнеш. За да си я вземеш.