Нощем, понякога

 Сънят погалва нейните очи
и тихо ѝ нашепва нежни думи.
Небето ѝ намига със звезди
и духва лунен вятър помежду им.
А някъде далеч, Накрай Света,
Той ѝ рисува слънце и лалета.
И неуморно пази Любовта
в туптящите простори на сърцето си.
Тя се усмихва в топлия си сън,
тъй както само ангелите могат.
Рояк светулки някъде навън
изписват думите "Обичам те" и "Много".

вътрешен космос

 Светът живее с други светове
на края на Голямата Вселена.
Сдобил се е с човешко сърчице,
с мечти за обич и безвремие.
А повечето светове мълчат,
отдавна мъртви (вътрешно обаче).
Понякога Светът е страшно сам
и просто много му се плаче.
Насън спасява вечно Любовта
и някак винаги отлага Края.
Но колко му е нужно на Света
да се спаси от себе си - не зная.

защото е Ноември

 А Ноември разлиства небето
като книга със тежки корици.
Кой написа онези сонети
за отлитащи другаде птици?
Кой написа онази поема
за жената, която си тръгва?
Кой измисли студеното време
и листата, събрани във ъгъла?
Кой отключи вратата на вятъра?
Няма никой... Ноември чете.
И понякога, само понякога,
пише есенни дъждове.