Умирах, а звукът на светлината
се спускаше отвесно към сърцето.
Не беше музика. Приличаше на вятър,
изригнал от душата на небето.
Не беше музика, а беше нещо друго,
по-древно от Вселената навярно.
Докосна ме със нежната си лудост
и тихо ме помоли да остана.
Не беше музика. Мелодия и думи,
които по човешки се преливат
със няколко звънящи тихо струни -
достатъчно, за да се чувствам жива.
Голямата любов въобще не струва -
смалява те и някак си изчезваш.
Изгубваш се. Дори не съществуваш.
А тя самата се превръща в бездна.
Поглъща те. Изпива те. И те изхвърля.
Коя си? И къде? Съвсем не знаеш.
Потъваш в жадното ѝ за човеци гърло
и просто чакаш. Нищо. Или края.
Голямата любов я преживях и честно -
не ми хареса. И съм изморена.
От следващата искам да е лесна,
уютна, ласкава и споделена.
