Врата към теб

Откраднах малко залез...Две-три шепи.
Сега ще взема ъгълче Луна.
И няколко звезди. От по-най-светлите.
И щипка вятър /ей така - за цвят./

Ще нарисувам с тях една картина.
С небе, със лодка, с тебе. И с врата.
А аз през нея после ще премина,
да вляза в този нарисуван свят.

Ще ме познаеш ли? Не знам. Но ще се влюбиш.
/това сама не знам защо го знам :)/.
Ръцете ти ще ме прегръщат много дълго
и после лодката ще вдигне две платна.

Ще вдигнем котвата и вятърът ще духне.
Ще плаваме над нощната Земя.
Сега започвам вече да рисувам
картината с вълшебната врата.

Кратък преглед на различните форми на една любов - моята.

Моята първа любов
беше на шест години.
Нищо вълнуващо, всъщност.
Бяхме на детска градина.
Моята бурна любов
разнищи душата ми. Цялата.
Да. Неизбежно е. Знам.
Но боли от раздялата.
Моята тайна любов...
Ето, сега се усмихвам.
Той съвсем не разбра
как отдалеч го обичам.
Моите кратки любови
/всички - граничещи с вечност/
бяха по капка отрова
в тихия пулс на сърцето.
Любовта на живота ми.Той.
Нека остана безмълвна.
Тя е по ангелски чиста.
Понеже остана несбъдната.
Толкова много любов...
И всичката - в минало време.
Всичко е толкова преходно,
но от сърцето ти взема.
И от днеска реших -
искам една. Последната.
Тази любов, която
в мене ще спре времето
и дъха, и сълзите ми,
и ще топли до край.
Моята обич последна...
сбрала всички в една.

Без мед

Този дъжд така вертикално вали,
сякаш сее в земята малки морета.
И изглеждат разплакани всички звезди
по прозорците на небето.
В моя чай плува резенче жълта Луна.
От лимон я направих. И киселее.
По терасата скача монотонно дъждът
и се радва на лошото време.
Аз го слушам и пиша някакъв стих,
който няма никакъв смисъл.
Не защото е есен и защото вали,
а защото луната е кисела.

Текст,

който няма никакви претенции да бъде стих.

Във рамката на твоето мълчание
аз вграждам себе си. И малко цветове.
Но ти не знаеш...Няма как да знаеш.
Понеже сме в различни светове.
Не знаеш с колко много обич
запълвам фугите във твоята душа.
Усещаш, може би...Или не можеш.
Но все едно. Да бъде тишина.
Да бъде тишина, в която само
да чуваш пулса ми. Но като свой.
Опрял чело на топлото ми рамо.
И само мой. И само мой...

Когато чувам тишината...

Звукът на нощите е толкова зелен,
дори сега, когато става есен...
Звукът на нощите е вятър, и море,
и шепот на вълшебници в небето.
Звукът на нощите е стъпки по паважа,
и листопад, и пръски лунен смях.
И също сепнат вик на буден гларус,
и светофар, и стръкче от звезда.
Звукът на нощите е корабна сирена
и глас на котка, и щурче.
Звукът на нощите е страшно много в мене.
И през октомври е особено зелен...

Не се разбирам и сама...

но трябва да съм на високо...

Понякога е нужно и това -
да слезеш на земята и да крачиш
по стария, очукан тротоар.
Да бъдеш като всички минувачи,
които носят в себе си живот -
не истински, но делничен. И празен.
Не питаш как, не питаш и защо.
Навярно е опасно. И заразно.
Аз малко съм отвикнала да ходя.
По покривите повечко летях.
Но стига толкова. Нали сме хора?
А хората се раждат без крила.
И тъй. Здравей, Земя! Ти как си?
Отблизо ми изглеждаш симпатична.
А аз на теб? Не казвай. Все е тая.
На пук и на инат ще се обичаме.
А аз ... за мъничко съм тук -
ще постоя ден-два и ще си ида.
Посях си рози в стария олук,
и трябва да нагледам керемидите.
Тъй, че, земя - здравей и чао.
Аз все за кратичко се приземявам.
Небето ми ми маха със Луна
и просто... дяволски ме изкушава.

Измислям си дъжд

Аз още те очаквам там -
на малка уличка,
в незнаен град...
Сезонът винаги е лято.
И винаги вали дъжда.
А аз те чакам още там...
Дъждът вали.
Дъждът рисува
как под небесната вода
мокри до кости
със теб се целуваме.

Мдам...

Не ми рисувай
облаци,
цветя...
Аз искам
да ми нарисуваш вятър!
Не ми рисувай
слънце
и дъга,
а само
отраженията им в реката.

Не казвай с думи
тихите неща,
които са красиви
във незримото.
Понеже всички
малки чудеса
по принцип
са така неуловими...