сутрини

Този мъж,
който си въобразявах, че си,
понякога ми липсва толкова много
че звуците се разпадат
цветовете и формите изчезват
и с Вселената се случва онова,
което се случва с екрана на телевизора,
когато внезапно спре токът.
Оставаме само аз и липсата му
и аз не мога да дишам,
защото тя е огромна,
някъде около шестнайсет пъти
по-голяма от всичко, което познавам
и изпълва цялото Нищо,
в което сме останали сами.
Не мога да определя дали плача или не
защото не знам
как изглеждат сълзите
в безвъздушно пространство.
Сигурно като дъжд,
който никога не докосва земята -
си казвам после, точно преди да се превърна в точка.
И тогава се сещам
как може да ми липсва нещо,
което никога не е съществувало никъде
освен в моето въображение.
Толкова съм глупава...
Сигурно не ми липсва той,
а ти.

Не разбираш ли...

Не...Не ме превръщай в някаква мечта.
Не ме затваряй в сън или фантазии.
Аз имам дъх, и пулс, и рамена,
и устни ... и за теб съм ги запазила.

Аз имам нежност, колкото света,
която просто трябва да раздам на някого.
И за това не мога да заспя.
И за това не спирам да те чакам.

И...моля те...не ме превръщай във копнеж!
Копнежите умират на разсъмване.
Аз имам обич във това сърце,
която просто трябва да се сбъдне!

Две неща да запомниш...

“Жената, която от паметни дни
сърцето ми пламенно, страстно обича,
живее в незнайни, далечни страни
и Ничия Никога тя се нарича.”

Николай Лилиев

Най-ничия съм. Повече от другите!
Дори и твоя никога не съм била!
Не си ли даваш сметка, че е трудно
да наречеш на мене любовта?
Добре, дори на теб да ти е лесно,
каква любов? Кажи, каква любов?
Извезана с преглътнати въпроси,
и всичките започващи с "Защо?"
Безумно ничия съм. Хайде, проумей го!
Дори и своя не умея съм днес.
И няма "тебе", няма "него".
А само пулс на ничие сърце...

Апокрифните ти мисли

Сглобявай ме наново. От фантазии.
Кръсти на мен последния кошмар.
Недей да си признаваш, че ме пазиш.
Изтрий ме цялата. И тайно ме създай.
В косите ми дъхът ти се изгубва,
когато тръгне върху голия ми гръб.
Сънуваш ме. А толкова си буден!
Отричащите себе си ... не спят.
По дланите ти паря. И ме има
в мига, във който рухваш уморен.
По котешки лениво се извивам
и тръгвам по мечтите ти. Напред.
А ти отричай. Колкото си искаш.
Дори, когато устните ти ме шептят.
Дори, когато ме превръщаш в писък.
Дори, когато ме крадеш от вечерта.
Отричай ме. И бавно ме възвръщай.
По шията ми напиши с език,
че все едно е днес дали сме същите.
Защото вечността е просто миг...