Това, което хората забравят да видят

По снега е минал котарак.
Лъкатуши лапичкова диря.
Скрива се в предвéчерния мрак
някъде из тайните градини.
Бих могла да го последвам мълчешком.
(Като Мартенския заек и Алиса.)
Но не тръгвам. И не знам защо.
И следата си остава недописана...
Аз вървя по пътя си човешки
и си мисля за онези светове,
към които мълчаливо ме отвежда
моето момичешко сърце.

А по снега е минал котарак.
Оставил е следа и е изчезнал.
И струва ми се, някак си така -
и котешките дири са вълшебни.

Най-простите вълшебства

Когато залезът рисува по снега,
преди да потопи света в лилаво,
една вълшебно-крехка тишина
минава над града. И се стопява.
Прелитат гълъби и шумолят с криле.
Небето става много, много близко.
И аз самата ставам на небе,
в което облаците си разказват приказки.
Усмихвам се на цялата Земя.
- По-влюбена съм - казвам и - от всички!
И някак ми се струва, че летя.
Когато те обичам, и обичам, и обичам...